неделя, 1 август 2010 г.

Друго важно съобщение!

Понеже вещицата обича да и е подреденко /иначе няма да играе :D/* и понеже идеята на този блог е да се "разнищват" разни антистихове, днес тя извърши Голямото Пролетно Почистване /ловко избягвайки да забележи, че е последния ден на юли/. Събра всички бележки от битките с едни величества и ги записа в Хрониките на Блатото /защото нищо не трябва да се губи току-така/. На основната страница на блога ще има само "литературни" произведения и прилежащите към тях 'анализи'. Всичко останало се намира на страницата "Блатни приказки (Или хронология на една странна "война").
Всички коментари са запазени също. Извинявам се на авторите им.
С.О., ако четеш - поздрав за теб с невероятната pin4e

Бабешки хамак

Старити пу принцип се пливят,
прекупавът, някугиш пуливът.
Аз пъ имам бабишки хамак.
Дръта съм, убачи съм щасливъ!

И кугат приваля съ динят
хаквъм са в хамака...Да съ клатя.
Имам хъс. Арактер. И инат.
Мога да съ лашкъм ду лунатъ.

Начи тъй ми й убау пъ там!
Дигам си кракити на високу.
Кату паяк ф мрежити си сам
си са шира...И ми йе широку.

Заранта утнову ша пливя,
чи гудинъта иднъ...дъждовнъ.
Ма утеха имам. Ни ривъ,
и дукат умръ ша ми й удобну.

22.08.2005
Това по повод запитването ти снощи.
Авторката пише убийствено добра поезия, а и хумористичната и е велика.
Такива стихове нямат място тук. Тяхната цел е да развеселят читателя. Не да докоснат някакви нежни струни в душата му. И успяват. Докато анализираната от нас поезия има /уж/ за цел да онежности читателите или да ги затрогне, или...де да знам и аз, абе да достигне до нечии души, най-общо казано. Но...поне мен единствено ме разсмива.
Там е разликата :)

*"— Ако около мен не е чистичко и спретнато, няма да играя — провикна се Карлсон. — На тази мръсотия трябва да се сложи край. Какъв късмет имате, че във вашия дом е дошъл най-добрият прахосмукачочистач в целия свят!"

сряда, 28 юли 2010 г.

Празна малка усмивка

автор: Кристо

Тук моята фалшива усмивка,
задушливо, грижливо поставена
върху всяка твоя крива извивка,
неочаквана, даже неканена,
покорява ме и аз вече съм друг...
Неистински... лъжа най-вече теб,
че всичко, което обичам, е тук,
а всъщност душата ти не е наред...

Не ми казвай какво са те учили,
в училището за красиви думи -
ти си просто празна малка усмивка
и всичко останало ти е пренадуто...

Аз имам вина и сега го признавам,
че ценя в тебе само външния чар -
твоите гърди искам да притежавам
и на дупките ти да съм господар.
Но какво да направя, те питам -
когато ти нямаш друго да предложиш?
Върху теб само мога да скитам,
и дали те ранявам, не ме тревожи...

Не ми казвай, какво са те учили,
в училището за красиви думи -
ти си просто празна малка усмивка,
и всичко останало ти е пренадуто...

Не и в училището за красиви думи,
не и в университета на живота ни -
не в историята помежду ни,
не и в скърцанията на леглото ми...

Пълен с кръв,
изпраща знак,
вода, пот, стръв
едничък глад -
не страст,
не гнусота,
не лъжливия цвят,
не общия страх,
за самота
от целия свят -
върху тебе уморено,
по твоето тяло -
аз съм изцяло червено,
а ти си цялата в бяло!
И не точка,
не стрелка,
а цяла страна -
безпосочно
на картата
на любовта...

Подвластен на юлските жеги, нашият вечен романтик, чувствителен естет и виден еротоман - Кристо (The Господарят на дупките :), отново е тук, за да ни отведе във вълшебната страна на пое(ро)тичното изкуство и да си каже к’вото му тежи на душата.

Естествено, отново трябва да сме прецизно съсредоточени в мислите на автора, ако желаем да разберем какво е искал да ни каже той. В първия куплет, привидно, говори за някаква усмивка! Обаче, усмивката, такава, каквато я познавам аз, някак си не ми се връзва с описанието и, и затова ми хрумна, че може би поетът символизира нещо друго, навярно някакъв атрибут, навярно щото по форма малко му прилича на усмивка?! Примерно. Та така погледнато, вече си представям как тази “усмивка”, макар да е от фалшив материал, е положена върху кривите!, забележете, извивки. (Ей значи, да не си права извивка в днешно време, че неуважена ще си останеш!) Не знам от фалшивия материал ли (неестествените материи водят до запарване, всички знаят), от какво ли, но “усмивката” е задушлива, което според мен не е хубаво, но това е компенсирано с факта, че е грижливо поставена, а може би именно затова е извадена. Да се проветри. В следващите редове малко се обърквам: “покорява ме и аз вече съм друг...” излиза, че Кристо е покорен от собствената си “усмивка”? Значи първо сам си я вади и поставя само върху кривите извивки, което говори за умисъл, а после уж неочаквано бива покорен? Както и да е. Повече ме впечатли следния куплет:

“Аз имам вина и сега го признавам,
че ценя в тебе само външния чар -
твоите гърди искам да притежавам
и на дупките ти да съм господар.”

Ненаситният поет осъзнава, че го привлича само външния чар на любимата и с угризение признава този си малък недостатък. И все пак не може да се удържи и открито заявява, че желае да притежава гърдите и и на дупките и да е господар! Навярно тя не му е оставила друг избор и е виновна, че не може нищо, освен тези си чарове да му предложи, но пък и Кристо е малко лаком. Все пак, по мои скромни сметки, поне към 7 чара ще да са разпръснати нейде върху въпросното момиче и то без да броим гърдите!

“Върху теб само мога да скитам,
и дали те ранявам, не ме тревожи...”

(Кристо, предполагам, ако се стараеш да уцелваш дупките, няма как да я раниш, тъй че спокойно, наистина няма за какво да се тревожиш...)

По-натам, на поета нещо му става и той започва яростно и напевно да отрича.

Не на това, не на онова, не на трето...и къде ще му излезе края, питам се аз! Както и да е, всъщност, защото и без това не мога да проследя не(стройната) кристова мисъл и вече не се и опитвам. Но съм щастлива, като си представя следната мила картинка...

“аз съм изцяло червено,
а ти си цялата в бяло!”

Кристо! Абе вие да не сте... мартеничка?!

вторник, 27 юли 2010 г.

Ама да му се невиди!

Понякога се чудя хората четат ли това, което пишат, или направо публикуват.
Нямам време за анализи сега, но обещавам такъв при първа възможност.
http://www.stihovebg.com/Poeziya/Erotichna/SLANCHOGLEDOVO-MOMICHE/112630.html
Макар че нужен ли е въобще.
Ужас, честно.
В своя защита - заглавието ме подведе.
ужас, ужас...

петък, 23 юли 2010 г.

До старият исъхнал дъб

Автор: bidbilionka

До старият исъхнал дъб
стоеше рибата, опъната по гръб
поклащаше й вятъра хрилете,
а перките се удряха в бяло цвете.

Очите рибешки покрити с прах
сега изплащат своя грях,
че нищо не продума устата пълна с кал,
когато я попита БОГ - "Какво не съм ти дал?"

Съсухрените перки, одраните хриле
не съжали ги никой, изяде ги едно петле.
А цветето, туй чудно бяло цвете,
след ден или след два вихрушката го смете.

До старият исъхнал дъб
приседнал беше бятъра потънал в скръб.
Замислен бе за цветето и и за прахта в хрилрте,
който сам той в страстта си помете.

Искам да запозная публиката с един стих, който е или дълбоко философски, или аз съм потресаващо глупава. В него не просто лъха на сюрреализъм, той е най-сюрреалистичния стих сред стиховете. Дори и правописът му е сюрреалистичен. Иначе не мога да си обясня думата "исъхнал".
И...да се опитаме да проследим нишката на мисълта на авторката. В първия куплет тя ни въвежда в произведението си и на мястото на събитията, описвайки детайлно точно обстановката - явно действията се развиват на открито, не става ясно в поле или гора, знае се само, че на мястото има един изсъхнал дъб. Извинете, исъхнал. До него, опъната по гръб стои рибата. Още тук читателят започва да си задава тревожно въпроса
"Уат дъ хел/фак..?" (според речника на читателя) Но авторката не го оставя да се чуди дълго, рисувайки пред очите му поклащащите се от вятъра...хриле? Читателят може да си мисли, че хрилете по принцип се намират вътре в рибата, но, хей, това тук е сюрреализъм!(Поне аз така си мисля, де.) И за да не задълбочава много читателят в чудене, авторката продължава с описанието на перките на рибата, които се удрят в едно бяло цвете. Да разнищим малко символиката - И(з)съхнал дъб, риба, с развени от вятъра хриле и перки и едно бяло цвете. Рибата и дървото явно са мъртви. Мъртви, като света, в който живеем -един духовно и(з)съхнал свят, в който нищо не е на мястото си - нито рибата е във водата, нито хрилете и са на мястото си. Но като символ на все още живата надежда до тях стои бялото цвете. Чисто и неопорочено от тази бездуховност.
Във втория куплет авторката се опитва да обясни на читателя защо рибата е обречена на това. Очите и са покрити с прах. Може би това е символ на нашето заслепено от алчност общество. И ето - чудещият се читател получава един отговор - защо рибата е там? Защото сега тя изплаща своя грях, че когато Бог я е попитал "Какво не съм ти дал?" тя, с пълна с кал уста не е казала нищо... Ако беше отговорила на Бог, може би сега щастливо и доволно щеше да си плува в бистрите води на живота. Но! Забележете!
"че нищо не продума устата пълна с кал"
Устата и е била пълна с кал. Как може да каже каквото и да е, с пълна с кал уста? Не може! И Бог прекрасно е знаел това, задавайки и своя въпрос. С това авторката може би иска да каже, че Бог просто си играе с нас - първо ни пълни устите с кал, после ни пита дали искаме още нещо и като не му отговорим - мята ни до някой и(з)съхнал дъб и оставя хрилете ни да се люшкат от вятъра. Всичко е обречено от самото си начало. Спасение няма.
В третия куплет нещата съвсем ескалират. Перките, до преди малко удрящи се в бялото цвете (символично докосвайки надеждата) и одраните хриле вече ги няма -
без капка съжаление ги е изяло едно петле. (??!) Петлето е нов герой в драмата. Авторката постепенно вмъква нови персонажи в произведението, разширявайки
сюжетната линия. Как е попаднало петлето там, не е ясно. Знае се само, че е било гладно. Навярно то е символ на духовния глад, в който живеем и който безразборно поглъща всичко, дори и самия живот.
И за да е пълна драмата - дори единствения символ на чистотата и надеждата вече го няма - бялото цвете е сметено от вихрушката, която е минала през мястото на събитията след ден или два.
Сега от картината лъха още повече самота. Там са останали само и(з)съхналият дъб и б(в?)ятърът. Бятърът е потънал в скръб, породена от собствените му мисли.
Той мисли за цветето и за прахта в хрилете, които сам е помел. В своята страст. Може би сега дълбоко съжалява, че заслепен от някаква мимолетна страст е унищожил единственото живо нещо в този сюрреалистичен свят?
Но от какво е породена тази му страст? Не знаем. И защо съжалява, че освен цветето е помел и прахта в хрилете? И това не знаем.
Много дълбок, много замислящ стих.
Авторката майсторски рисува една постапокалиптична картина, хвърляйки читателя в дълбок душевен смут. След прочита на този стих на мене лично ми идеше да седна и да плача три дни и три нощи, докато приема безспорната истина, че нищо на този свят няма смисъл, животът няма смисъл, ние сме едни малки играчка в ръцете на Бог и рано или късно петлето ще изкълве хрилете ни и вятърът ще отнесе надеждата неясно къде.
Мдам.
Сега се чувствам депресирана, но въпреки това се възхищавам на майсторството на авторката.
Обаче тайно подозирам, че тя самата не е знаела какво точно пише, докато е писала.

сряда, 21 юли 2010 г.

Дива самодива

автор: Manja

В съня си те призовах,
оргазъм преживях,
и то не веднъж,
но се събудих изведнъж,
цялата мокра и влажна
и се почувствах важна,
защото си ме задоволил
и цяла нощ с мен си бил.

На утрото не се нервирах,
мислите си събирах.
Значи можело и така,
но ще се повтори ли нощта?
Ще те видя ли през деня?
Съня си да ти споделя!

Целия ден за теб си мисля,
искам всичко да осмисля,
че не греша,
и твърдо да реша —
ти нямаш отмяна,
само с теб съм засмяна,
доволна и щастлива,
дива самодива!

Вече съм споделяла тук какво е мнението ми за еротичната поезия.
И не мога да не се преклоня пред този шедьовър на антиеротиката в литературата.
Не знам има ли смисъл да отбелязвам всички поетични находки в този антистих, понеже той достатъчно красноречиво говори сам за себе си, но все пак - изтънчените рими показват дълбоката чувственост на авторката, която като всяка уважаваще себе си жена не може да не сподели своите еротични сънища със света, разбира се под формата на мерена реч. Нейната лирическа героиня има дарбата да призовава любимия в съня си и тази дарба вероятно и е подарена от нейната фея-орисница още в люлката. Нейният възлюбен пък (на лирическата, не на феята) има дарбата на сънищен полов атлет, за който женските оргазми са нищо работа, от което лирическата е възхитена.
"оргазъм преживях,
и то не веднъж"
Тук публиката би трябвало да избухне в бурни аплодисменти и да завиди на множествения оргазъм на лирическата.
Но уви, всичко е толкова кратко! Сънят свършва. Обаче лирическата никак не е разочарована от това. Напротив, тя се чувства важна. Понеже е мокра и влажна и понеже цяла нощ любимият и е бил в нейният сън и е задоволявал либидото и.
(А къде е бил всъщност физически и кой точно е задоволявал не е ясно, ама няма нищо, важно е жената да е доволна ;))
Явно еротичния сън действа благотворно на лирическата и на сутринта тя не е нервна (което ме кара да стискам палци авторката да се припокрива с лирическата и по-често да сънува такива сънища, та в случай, че евентуално попадне на този блог да не се чувства изнервена от кощунственото ми държание и да е по-снизходителна с мен, злобното човече (или песоглавецът*, както ви е удобно :)), защото напоследък много ми дойдоха парламентьорите на обидените Творци :'()...
Но да не се разсейваме! След минутите на блаженство идва ред на минутите за размисъл. Една градация на емоциите усещам тук - от чисто физическо изживяване нещата прерастват във ментално такова. Лирическата си задава екзистенциални житейски въпроси:
"Значи можело и така?" (може бе, на сън всичко може!)
"Но ще се повтори ли нощта?" (Ха дано! Поради известна вече причина :D)
"Ще те видя ли през деня?" (Е, тук вече ще замълча, защото не знам какво е решила съдбата на нашата героиня)
Разтърсващия сън, с който бяхме запознати в началото на стиха, води лирическата до дълбок целодневен размисъл, след който тя трябва да вземе едно важно решение - че не е сбъркала, сънувайки точно Него и решението и е твърдо (хм...явно повлияно от една друга сънувана твърдост :D) - Той е Единственият, не може да бъде заменен с никой друг, понеже САМО той е човекът, която я кара да се усмихва, да е истински щастлива, да е ...хайде всички, в един глас...на три:
еднооо
двееее
трииии
ДИВА САМОДИВАААААААААААААА!

Мъже - държите в ръцете си ключето към успеха! След този стих става ясно, че на света има жени, които лесно могат да бъдат направени щастливи. Достатъчно е само да се появите в съня им, да ги дарите с 2-3-5 или колкото ви сърце иска оргазма (не забравяйте, това е сън, вие можете всичко!) и готово - на сутринта до вас няма да лежи някоя изнервена и войнствено настроена рошла, а мило и мъркащо котенце, готово на всичко за мъжа, който е успял да я накара да се чувства мокра, влажна и важна!

Прекрасен стих, а? Вълнуващи, дълбоки емоции, нежна, женствена чувственост, пресъздадени с умело владеене на Словото...
И накрая - аз. Моля ви се. Видната разрушителка на крехки вътрешни светове. Чакай да си поръся главата с пепел, задето не харесвам подобни глупости...

П.П.
Нека този стих бъде специален поздрав към всички онези знайни и незнайни защитници на антипоезията и любители на изразяването на емоции в (не съвсем) мерена реч.
Надявам се дружно да ахнат и да се възхитят на текста, след което да обединят усилия и да започнат още по-настоятелно да ме убеждават в красотата на тази (анти)поезия :)


*песоглавец - обръщение към мен от един изискан защитник на (антипоезията). Виж коментарите ТУК

Кофти настроение

автор: defiant_spirit

Мили читатели,

Бих искала да Ви представя поредния, за някои анти, за други истински поезиен шедьовър и много се радвам, че вече освен за тези, които са тук, за да прочетат анализа, този блог е полезен и за едни други почитатели, които обаче се откриват в самите стихове. Та мисълта ми е, че се радвам ужасно, задето блогът достига и докосва всички вкусове :)

А този стих е и доста актуален, понеже изразява по неописуемо поетичен и образен начин моментното настроение на автора. Моля насладете се на тази перла в океана от поезия и изивнете, че не мога да се изразявам тъй красиво, както го е сторил сам Поетът...

Днес изобщо главата не ме слуша,
само да не взема да се вкарам във кауша.
Превъртях направо, не знам какво да кажа,
чакам някой да се сопне и да го размажа.

Кажи бе копеле! Ела ми тука!
Знай че за живота ти никак не ми пука.
Идваш при мене и ми разправяш за грамажа,
ритам ти шамар в главата и те просвам на паважа.

Лежиш и фъфлиш - болка е голяма,
а аз отскачам и ти вкарвам и коляно.
Плюеш зъби, кръв и храчка мазна.
Знам от прашеца главата ти е празна.

Казвам си: "Недей!Защо да е така?
Вземи малко пей сега за любовта!"
Да да пея ама нея хич я няма,
главата шамандура, а душата черна яма.

Карай минавам и нататък продължавам,
такива като тебе не ги уважавам.
Вървя си напред, по улицата ходя
и натъквам се напред на неволя след неволя...

Както сигурно усетихте, бурни емоции и хаосни мисли ще да вършеят душата на този съвременен поет, съумял да се изнанализира и претворил същността си в рими, които докосват най-тънките струни на крехките и чувствителни читателски души. Авторът размишлява над своята непослушна глава, която го кара да върши неприсъщи нему дейности, но като един истински творец, той може единствено да следва душевния си порив и да изповядва на белия лист случващото се в главата му. За наша радост го е обрисувал толкова живо, че ние си представяме не просто статични кадри и картини, ами четейки, направо сме там, до него, в реално време и ставаме свидетели на един динамичен и енергичен екшън. И не само това! Толкова сме се вживяли, че когато Той замахне, неусетно се улавяме, че и ние замахваме лекичко към монитора и бамммм в лицето на жертвата! Така хем помагаме на поета, хем удовлетворяваме собственото си кофти настроение. Защото и ние сме хора и ние имаме слабите си моменти. Моменти, в които тръгваме да се разхождаме из улиците и на първия срещнат, който ни погледне, свирепо подвикваме:
“Кажи бе копеле! Ела ми тука!”
Това хем изразява нашата хуманност, хем показва отличителната ни смелост и дързост, хем доказва колко е важно в днешно време да можеш да комуникираш с непознати, за да има винаги с кого да си говориш. Когато копелето се доближи и започне да ни разказва за грамажа, ние набързо прелистваме репертоара с хватки на Джеки Чан и бавно и премерено залепваме ръката си на наглата му буза. След което благодарим на мама и тати, че като малки сме тренирали йога и с тигрова гъвкавост и чевръстост ритваме ръката си по бузата на копелето. Така се получава специалният ефект – да ритнеш шамар в нечия глава! Доволни от себе си, се наслаждаваме на болката на фъфлещото, повалено на паважа копеле и това предизвиква у нас едновременно симпатия, умиление и жажда за още. Като кадър от някоя бойна видеоигра, ние и поетът отскачаме и хоп – отново се приземяваме в попивалника на нашето кофти настроение и този път му вкарваме, нежно и ефирно, колянце.
Тук излизаме от поетичната реалност, в която ни е вкарал авторът, само за да се насладим отстрани на изключително красивите и нежни думи и внушения на следващия ред, излязъл изпод пръстите на поетичния гений, на когото биха завидяли Пушкин, Яворов и Дамянов в куп, защото техните посредствени глави никога не са успяли да съберат толкова грация само в няколко думи...

“Плюеш зъби, кръв и храчка мазна”

Тук съжаляваме, че не сме си взели нещичко за хапване, докато четем и дълго се дивим на силата на поезията.....мда....няма нищо по-поетично от изплюти зъби, малко кръв и накрая десерта – храчка мазна! ...Да ни е сладко!

По-натам поетът успокоява топката. Той прави невъзможното – започва да си говори, с цел да обуздае кофти нрава си. И нали е поет, а поетите пеят за любов, той си казва:

"Недей!Защо да е така?
Вземи малко пей сега за любовта!"

Ами да! Защо трябва да млатиш първото копеле, изпречило се на пътя ти, вместо да вземеш малко сега и да попееш за любовта? Може би, защото ще си като всички други поети, пеещи за любовта, а ти искаш да бъдеш различен? И все пак запяваш тържествено, макар, че любовта я няма, прозрял, че няма какво да уважаваш такива екземпляри, има и по-важни неща в тоя живот, нали....
Напред Поете, само напред по улицата! И пазете се от чуждите неволи, за да не помрачат и без друго кофти настроението Ви!

И благодарим за този извисяващ, освежаващ и тонизиращ душата стих! След него, несъмнено, аз съм по-добра и чиста.

понеделник, 14 юни 2010 г.

За стомашните сокове и горещата вода под налягане

Нали съм човек, не мога да бъда съвсем безпристрастна.
И точно за това си имам своите любимци сред авторите на антипоезия.
Явно Silviya_Markela е една от тях.
Еми какво да направя, като ме вълнуват стиховете и! То едва ли някой
може да остане безразличен към тях, ми се струва.
Преди известно време в един свой стих авторката беше възпяла завидния си апетит.
И той (завидният апетит) явно се е възгордял и още повече се е развихрил.
Или просто тя е решила, че една ода за него не стига и му е посветила още една.

Чревоугодничество

Изкушавам се от аромати,
обещаващи блаженство
за рецепторите вкусови
и стомашните ми сокове:

от царевицата варена,
от ягодите сочни,
от козунака пухен
и дъхавия пъпеш.

Изкушавам се от визия,
запленяваща очите,
що буди апетита,
който трудно се засища:

от шоколади нежни,
от целувки захарни,
от солети хрупкави
и топящ се сладолед.

М?
Тъй е то в съвременната антипоезия. Човек ако не спомене стомашните си сокове в стиховете си, къде?
Честно, аз лично никога не съм усещала блаженството на моите, но може би точно за това и не съм ги възпяла.
Както и да е, хората имат различни музи.
А явно Silviya_Markela е една многопластова личност, която се вълнува не само от еуфорията на вкусовите си рецептори, но и от любов с лек привкус на бойлерна еротика.
Не знам защо тя се е почувствала като река.
На мене ми остави асоциация за бойлер...чайник...самовар? (макар че не съм виждала самовар в действие, но...)

Преляла река

Превзема ме копнежът нежен
до теб да се докосвам,
приижда на вълни
огненометежни, бели;
водите ми се сгряват,
сгряват се, завират
и навън напират!
Изливам се над бреговете
и към теб потичам!
Поливам всички километри,
заливам пътя черен,
който ни дели,
няма го, изтрит е!
При теб дотичам жадно
с мойте ласки-капки -
свещи жарки разгорени!
За миг пред твоя лик
застинала без дъх
пламнала те съзерцавам!
Но само е за миг!
И, о, сбъдване жадувано!
Обгръщат те водите ми,
потъваш в мен,
донесъл забрава...

Е?
"водите ми се сгряват,
сгряват се, завират
и навън напират!"
Ако не бойлер, то поне някакъв котел.
Но е факт, че голямо сгорещяване е настанало!
Да си призная, тези напиращи навън води и други асоциации ми предизвикаха, но, от мен да мине, ще ги спестя на публиката.
Разчитам на нейното въображение :D
Не знам кое кара почитателите и да твърдят, че това е 'красив копнеж', но явно и двамата са на едно мнение.
Всъщност, той копнежът може и красив да е. Ама така е изразен, че всеки малко-малко трезвомислещ мъж би си плюл на петите и би побегнал във всички посоки, за да се спаси от щавещото нашествие на заврелите води на лирическата.
Та...ще ми се да попитам - това стих-покана за любов ли е, или стих-заплаха?

събота, 22 май 2010 г.

Спорт му е майката

автор: chriskiss

Какво е то да станеш сутринта
и за здраве да потичаш в парка.
Или пък на стадиона да отидеш и деца
как спортуват докато настъпи мрака.

През градинката на месните таланти,
гледаш как спортуват и се забавляват
Деца, за които ние сме гаранти,
че игрите няма никога да си продават.

В близкото училище да наблюдаваш,
юноши-спортисти със спортното си хоби,
гледаш как играят и ги уважаваш,
тренират, може би за важни проби.

Няма по-приятно да обичат,
да спортуват заедно с "хайката".
И заедно с мене се заричат
в думите "Спорт му е майката"!

Така е, Поете. Спорт му е майката!
Само дето писането не е като спорта, ама няма значение.
(Пък и като се замисля, за някои хора писането си е направо спорт, при това съзтезателен. Но това си е направо теза за нова тема, която може би някой ден ще успя да развия в що-годе читаем текст.)
Няма да се впускам в бурни анализи на стиха, просто ще отбележа как бодро и вдъхновено звучи той, ще се зарадвам на ентусиазма на автора, с който описва спортния устрем на целокупното население,
най-вече на юношите-спортисти, а още по-най-вече на "месните таланти". Последните искрено ме заинтригуваха. Защо са месни? Защото са направени предимно от месо (а не от субпродукти, примерно) или защото с талант се справят с всякакъв вид месо?
Ако е второто, любопитно ми е да разбера откога ма'ането на пържоли се е превърнало в спорт и предстои ли включването му в следващите олимпийски игри? М?

понеделник, 3 май 2010 г.

Сълзите на самотника

pichat89.

Крещя аз из този див свят,
питайки се защо те няма?
Търся те, но не те намирам,
там където отдавна вече те няма!

Колко тъжно ми е без теб,
когато нощем лекувам в утеха!
Сълзите мои аз не мога да спра,
търсейки те навсякъде из таз земя!

Сълзите на самотника наричам ги аз,
защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце,
тъй както живота минава през нас!

Самотник наричам се аз затова
защото унищожих всичко около мен!
Сълзите мои няма кой да изтрие,
защото никой не ги разбра!


Няма нищо по-тъжно от тъжната любовна лирика. А няма по-тъжна любовна лирика от тъжната любовна лирика на тъжния от любов лирик – pichat89. В поредния му антипоезиен шедьовър ще разберем що са те Сълзите и що е то Самотника или накратко казано... Сълзите на самотника!

Който редовно следи творбите на този антипоет, навярно е забелязал, че много често в тях се изгражда внушението и картината на тоталната самота, посредством няколко прости думички, но всъщност – вселена от значения и емоции – “аз” и “този свят”. Не можем да не си представим моментално как поетът стои сам самичък, изправен в средата на “този свят”, който в случая е “див”, но и да не е – то пак очевидната разлика в ръста на поета и света е внушителна и читателите предвкувсват горчивината от тази явна несправедливост. Не стига, че се е родил мъничък, ами творецът е потънал в море от дерзания и търсения и му се налага да намери нещичко, някъде из този свят. За нуждите и целите на своите търсения, лирическият е прибягнал до крайното решение не просто да търси кротко и мълчаливо, ами да търси бурно и понеже е умен, се е сетил, че ако повика “нещото”, то може самичко да се обади и колкото по-силно вика, толкова по-голям шанс има да го чуят, затова и той...

“Крещя аз из този див свят,
питайки се защо те няма?”

Уви, отговор явно не идва. Но затова пък идва изненадата! Ако досега сме си мислили, че поетът крещи към някого и пита някого, то сега с потрес разбираме, че той пита себе си! Но защо, по дяволите, тогава си крещи?!! Игнорирам изникналите ми тревоги за слуха на автора и продължавам да чета с интерес:

“Търся те, но не те намирам,
там където отдавна вече те няма!”

Инстинктивно се запитвам аз дали съм намирала някога нещо, там, където отдавна вече го е нямало и с почуда установявам, че отговорът на този въпрос е Не. Обаче се успокоявам, защото щом и той не го намира, значи всичко е наред! Просто явно не можем да намираме нещата, там, където отдавна вече ги няма! (Хубаво е когато четейки поезия, човек освен, че се вживява, научава и някакви изконни истини, които досега са му убягвали).

Във втория куплет на стиха, pichat89 продължава да е тъжен. Възклицавайки горко:

“Колко тъжно ми е без теб,
когато нощем лекувам в утеха!

...ние разбираме, че лирическият герой (който просто се препокрива с автора), е доктор! Изненадани сме силно! И сме възхитени, че въпреки, че той е тъжен, продължава да практикува професията си и да “лекува в утеха”. Подчертано е, че практиката се извършва нощем, навярно защото през деня поетът е зает да Я търси из таз земя...

Сълзите мои аз не мога да спра,
търсейки те навсякъде из таз земя!”
Ха! Наистина заради това било!

По-нататък лирикът продължава да размишлява над своята тъга и над своите сълзи.

Сълзите на самотника наричам ги аз,
защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце,
тъй както живота минава през нас!

Че е самотен човекът – самотен е, това на всички вече е ясно. Че сипе сълзи – сипе. И това е ясно. Затова не се учудваме, че им дава свое си наименование и ги нарича” Сълзите на самотника”.

“защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце”

Тук имам няколко въпроса към pichat89. Значи, ако ще се лъжем тъй публично и ще се правим на тъжни и ще бъдем неискреННи и само ще караме читателите да страдат – няма да я бъде! В крайна сметка тъжен ли си, pichat89, или не си? Щото с това фалшиво сърце.... Но ако сметнем, че точно в този стих, за минутка само, поетът е бил неискрен и всъщност ни е излъгал, че сърцето му е неискреННо и фалшиво, а то всъщност е много искреННо, то тогава пак започвам да се тревожа какво ли се е случило, че сърцето му, както си е било в среден род, единствено число – едно сърце (както е характерно за всички сърца), е станало изведнъж в мъжки род единствено число – един сърце! И вместо сърцето да е “по-самотно и тъжно отвсякога”, то, милото, е “по самотен и тъжен от всякога”.

” тъй както живота минава през нас!”

Ту също имам молба към автора. Ако може да ми обясни връзката на последния ред с предните три реда. Благодаря за което.

В последния куплет, поетът ме е изпреварил и преди да го попитам защо се нарича той самотник и защо
няма кой да му изтрие сълзите, ми е отговорил самичък:

“Самотник наричам се аз затова
защото унищожих всичко около мен!
Сълзите мои няма кой да изтрие,
защото никой не ги разбра!”

Благодаря за което. Обаче аз пак намерих за какво да се зачудя. Гледах в тълковния речник що е то самотник и там пишеше “който живее сам, в самота”. Погледнах в друг тълковен речник и за моя изненада там пишеше “който живее сам, в самота”. Погледнах в трети онлайн тълковен речник и там пишеше: “който живее сам, в самота”. Но никъде не пишеше “който унищожава всичко около себе си”.
После се разтърсих що е то сълза, с цел да разбера кое е най-характерното нещо, за което може да се използват сълзите и как би следвало да бъдат третирани и кой има дефакто право да ги изтрива. Разбрах, че сълзата е “капка прозрачна солена течност, която се отделя от жлезите, разположени в очите” и после четох, четох и разбрах, че сълзите биват изплаквани и изтривани, но уви, никъде не видях, че за да ги изтрие някой, той трябва преди това да ги разбере! И после като се замислих колко ли пъти съм съгрешавала, че съм си трила сама сълзите и то без за миг поне да се опитам да ги разбера! И се почувствах лоша. И грешна. И се засрамих! И им обещах, че повече никога няма да правя така! И им се заклех, че ако аз не мога да ги разбера, ще повикам някой, който първо ще се уверя, че ги е разбрал добре и едва след туй ще му разреша да ми ги бърше!

А иначе....
…няма нищо по-тъжно от тъжната любовна лирика. И няма по-тъжна любовна лирика от тъжната любовна лирика на тъжния от любов лирик – pichat89....

петък, 12 март 2010 г.

Ммммммммммммммм! Мяуууууууууууууууу!

Ммммммммммм! - Silviya_Markela

Обичам да похапвам...
шоколад - млечен или не,
с ядки или без,
с плодчета или пък без,
с еър ефект или не...
Обичам шоколадче... Мммммм!

Обичам да похапвам...
чушки - печени или варени,
пържени или задушени,
на манджа или на салатка,
на резенчета или пък цели...
Обичам чушчици...Ммммммммм!

Обичам да похапвам...
сладолед - сметана или шоколад,
киви или ягода,
със сиропче или не,
с ядки или без...
Обичам сладоледче...Ммммммм!

Обичам да похапвам...
соленки - с кашкавал или извара,
със сусамче или сиренце,
кръглички или на пръчици,
мекички или пък сипкави...
Обичам соленки... Ммммммм!

Обичам да похапвам... Ммммммм!


Ммммммммммм! Как само и завиждам на апетита на гладната авторка! И как само се дивя на музата и! Хората правят, струват, все се вдъхновяват я от любов, я от мъка, а тя се вдъхновила от собствения си безграничен апетит! Така както гледам не е и никак претенциозна към хапването. Не смея да я питам колко и е талията. Или пък освен завиден апетит, има и завиден метаболизъм?! А за завидния и поетичен талант...всички знаем. Няма да се спирам на него. ХМммммммммммм!


Мяууууууууууууу! - Silviya_Markela

Отворя ли хладилника
и мяууууу ми е в краката,
гали се, говори,
иска папу.

Седна ли да ям
и мяууууу е пак при мен,
с лапички посяга -
нещо да закачи с нокът.

Не че е пък гладен
-има си чинийка пълна,
ама знае ли се -
ако мойто е пък по - вкусно?

То е ясно ката ден -
хапването ми харесаш ли -
ще си похапнеш сито,
а аз ще го накуся само...

Консервата отварям
и чакам.....
От сън се буди мяуууу
и бързичко дотичва.

Мяууууууу обича
кренвирш и луканка,
шунка и пастет,
а за пиленце умира просто...

Лакомник голям си,
мой сладък малък мяууууу,
и аз много - много те обичкам
с всичките ти сладки пет килца.


Ауууууууууууууу! Не знам дали само на мен тъй ми се стори, но след прочита на първия стих, вторият ми звучи като да не е това, за което се представя. Дано горкичкият Мяууууууууууу да не може да чете. Защото ако Аз бях на мястото на нищо неподозиращия малък Мяууууууууууу, бидейки запозната с апетита и, силно бих се притеснила от какво естество е любовта на господарката ми, заявяваща, че много-много обичка всичките ми сладки 5 килца. Не искам и да си помислям даже!

Бягай Мяуууууууууу, бягай!

четвъртък, 4 март 2010 г.

На Сани

На Сани - pichat89

Момиче тъй красиво и нежно си ти като орхидея,
която носи се тъй нежно и грациозно по таз земя!
Момиче тъй забавно и знаещо много за любовта,
аз разбрах че тя и аз приличаме си много!

Но дявол с ангелската душа тя не може да има,
защото той само размива и дразни я безкрай!
Иска ми се да можех в един миг да й покажа,
че мога да бъда онзи романтик с нежна душа!

Ала тя изстрадала е много и не вярва в любовта,
наранена газела която търси само мир и спокойствие!
Искам аз да излекувам изстрадалата и душа,
ала не мога затова защото съм звяр в нежна душа!

Колко ли дни и нощи още трябва да минат,
за да има тя моето пълно доверие и да разбере,
че искам само да и даря всички чудеса на таз земя!
О тъй прекрасна и мила си ти, момичето мое мечта!

Знам че не мога да бъда с теб, защото не ми вярваш,
но искам аз ти да знаеш че готов съм през ада да мина,
за да имаш моята вяра, копнежи и тайни!
Искам да даря на това тъй нежно и красиво създание,
всичкото щастие, доброта и нежни чувства на таз земя!



Писмо до Сани:

Мила Сани,

Ти не ме познаваш, но аз мисля, че познавам теб. Ти си нежна орхидея и ранена газела, ти знаеш много неща за любовта и се страхуваш от любовта, ти имаш огнени очи, от които пада нежен дъжд, забавна си, тъй прекрасна и мила и грациозно се носиш. По таз земя... Но мила Сани, има нещо, което не знаеш. Позволих си да ти пиша от името на един безпаметно влюбен в теб, начинаещ поет. Позволих си, защото от известно време ставам неволен свидетел на неговите неистови чувства по теб – момичето мечта и ми стана жал, че явно опиянен от силата на любовта, в неговата душа се е заселило едно трайно объркване. Объркване, което не му позволява да си изпише мислите и емоциите в нормален словоред и да ти признае чувствата си, така че да му повярваш и той се е замислил дори да премине през ада, за да спечели доверието ти. Но аз не мисля, че той заслужава подобна жежка съдба, макар да е бил парен вече от твоите огнени очи. Зная, че сигурно и ти си объркана от неговите изказвания и е нормално да не можеш още да му се довериш и да му позволиш да излекува изстрадалата ти душа. Зная и че има неща в него, които те дразнят безкрай. Предполагам, че едно от тях е, че той е “дявол с ангелска душа” и “звяр в нежна душа”. Но ти не приемаш това насериозно, нали? Защото съм чувала за ангел в дяволски облик или дявол с ангелски лик, но възможно ли е да има дявол с ангелска душа? Ако да – то това би бил един истински дявол-мечта! Де да бяха всички дяволи с такива души и всички зверове също, то аз бих слязла доброволно в ада да си избера някой подобен нежен, ангелски дявол. Затова не бива такива дребни подробности да те дразнят, мила Сани. А ако това изказване е породено просто от неговото любовно объркване, то те моля да помислиш отново, да видиш хубавите му страни, защото дълбоко в себе си той е нежен романтик. И би желал да ти дари “всичкото щастие, доброта и нежни чувства”. На таз земя...

вторник, 2 март 2010 г.

За момичето което още не съм срещнал!

Днес явно нещо витае във въздуха, някоя велика Муза ще да е...
И вдъхновява ли, вдъхновява поетите.
След хвалебствената ода за радио "Енджой", редно е да се върнем към най-нежното в поезията, а именно - любовната лирика.
За това се е погрижил нашият приятел pichat89, сътворявайки един фантастичен, великолепен, първокачествен антистих.

За момичето което още не съм срещнал!

автор: pichat89

Не искам да виждам сълзите ти,
когато аз говоря ти за любов.
А искам винаги да се усмихваш мила,
защото пред винаги ще съм този романтик!

Гледам те и питам се кой с тебе ме събра,
тъй красива и нежна си ти като тази орхидея,
която дарявам те за да чувстваш се мила ти,
носеща се на облак от нежни чувства и емоции!

Искам всичко това което е между нас
да остане за цял един живот и никога
да не раня теб и нашите сърца,
в миг един аз познах какво е това любовта!

Нежен дъжд пада от твоите огнени очи
и питам се защо толкова мили и нежни са те!
Аз знам! Ти сега се чувстваш сякаш си на облак,
облак който те отвежда на място тъй далечно!

Този стих, освен с дълбоки и силни емоции, впечатлява най-вече с един уникален, изключително самобитен словоред.
Който наистина, малко затруднява четенето, но така четящия ще трябва по няколко пъти да препрочита отделни редове, тъкмо за да вникне по-дълбоко в бурните емоции, вълнуващи пичат89.
Не си мислете, че този завиден словоред е постигнат току-така и с един обикновен поетичен напън. Няма такова нещо! Всичко е добре замислено и планирано. И авторът, нали е пич, просто ни кара да четем и да се дивим, да се дивим и да препрочитаме.
Мило момиче, което пичат още не е срещнал, усмихни се, много те моля!
Вслушай се в:
"А искам винаги да се усмихваш мила,
защото пред винаги ще съм този романтик!"
и веднага се усмихни, защото тука авторът тактично замълчава какъв ще е зад...
Пред (какво, кое? *повдига рамене*) винаги ще е романтик, но заааад? Аааа? Заааад? Мълчи и не казва!
Така че, момиче, усмихни се докато е пред, че стане ли зад, не е ясно дали ще ти е до усмивки.
И пак към теб ще се обърна, момиче, несрещнато от Пичат89. Кажи ми, моля те, как го постигаш? Нежният дъжд, дето пада от твоите огнени очи?
Аз едно време като имах огнени очи, само огън, жупел и лава се сипеше от тях. И тук-таме по някое въгленче за разкош...
За това реших да ги сменя с обикновени. Но ти...ти си успяла!
Сега остава да срещнеш и пичат89, да го погледнеш два-три пъти с огнените си очи, та дано от любов да не му остава време да пише антипоезия.
Но не, наистина не мога да не го призная за убийствения словоред. Оплете ми мозъчните гънки съвсем. Сбръчка ми мозъка направо! Ама карай, тъкмо да се почувствам малко по-умна и аз.

Енджой

Енджой - Silviya_Markela

Със сутришния екипаж
по радио "Енджой"
с усмивка се разсънвам
чрез темите им разни.

И новините казват,
ала не досаждат,
с умереност се открояват
и на станция остават.

И музиката е приятна
- има ритъм, има смисъл,
не е "пипни ме тук, пипни ме там",
както пее ни "Вероника"...

Със сутришния екипаж
добивам тонус бодър,
денят с усмивка тръгва,
усмихнат си залязва.


Имало едно време един малък, спретнат и добър кораб. Енджой се казвал той. Всяка сутрин неговият грижовен екипаж го подготвял за дългото пътешествие по вълните. Дълго, но забвано, малкият кораб си плавал и разсънвал с усмивка морските чайки навред, случили се да летят над същите вълни като него. За това бил виновен, разбира се, сутрешният екипаж, който си обсъждал на палубата “темите им разни”. (Който не е съпровождал пътешествието на кораба, само той не знае що са те “темите им разни”). Та плавало си корабче Енджой, вълните се плискали, чайките си летели и захласнато слушали умерените новини, които при другите корабчета били ужасно досадни, но на палубата на Енджой се откроявали с умереност и това давало стимул на чайките да следват неговия порив. Добрият екипаж на корабчето обаче, като видял, че чайките много са се сковали и обездвижили, решил да им попее, за да ги разкърши и за разлика от едно друго корабче “Вероника”, което пеело само "пипни ме тук, пипни ме там", а чайките не искали да го пипат тук и там, накарали своето корабче Енджой да пее приятно, с ритъм и смисъл. Като се разкършили малките ми ти чайки, като добили онзи ми ти бодър тонус, да видите как избутали корабчето и денят, както тръгнал с усмивка, тъй и си залязал усмихнат.
И всичко туй научихме, благодарение на корбчето Енджой и на една негова заклета чайчица... ах!

сряда, 10 февруари 2010 г.

Обичам те

Обичам те - Lyubster

А днес реших да се поровя из нежните души на поетите и отворих любовната лирика. От раз бях зашеметена от долния лирично-любовен поетичен шедьовър!
Първо искам малко да поразсъждавам...

Какво е любов? А какво е истинска любов? Кой може да каже, че обича с душата и сърцето си напук на всичко? Срещали сме истории, в които хората се обичат, въпреки разни малки недостатъци – дали некрасива външност, дали разминаване в интересите...но любовта е по-силна от тези преходни неща и хората се обичат и обичат. Обаче мисля, че това е най-силното любовно признание, което някога изобщо съм чувала! Авторът е започнал своята изповед красиво и поетично, изпозлвайки находчиви сравнения – слънцето и утринта, земята и луната, скитникът и неговия път... Някои може да сметнат тези сравнения за клишета и да, сигурно не един или два пъти сме ги чували. Но следващия ред е уникален. Той е нещо повече от ред. Редът на редовете, ако питате мен. Защото показва една себеотрицателност, сила, смелост и не знам още какво друго качество трябва да притежава лирическия, за да направи това признание, което по всичко си личи е искрено. И мисля, че любимата му може да бъде напълно сигурна, че е обичана, както никой друг не може да я обича! Просто няма съмнение по въпроса. Сигурно си мислете, че признанието е свързано с някакво сравнение, по-силно от досегашните? Или с някакъв вариант на думичките Обичам те (все пак стихът се казва така)... Или, интересно ми е наистина, макар че няма да мога да го проверя, за какво се сещат другите влюбени хора, когато трябва да признаят любовта си пред любимата, а да не говорим когато признанието е в рими... Е, за да не ви мъча повече, представям ви първата част от тази истинска, неповторима, уникална, неописуема, лелеяна, достойна за филмиране любоФФФ:

Обичам те, както слънцето обича утринта,
обичам те, както Земята своята луна,
обичам те, както скитникът обича своя път,
обичам те, нищо че краката ти смърдят...

Нещо да кажете? Да, правилно сте прочели, няма грешка. Надявам се и вие да сте тъй зашеметени като мен...

Нататък любовта се е развихрила още повече и лирическият продължава да изрежда нещата, заради които я обича. Те хич не са за пренебрегване, макар да няма нищо по-силно от горното изказване. По-скоро във втория куплет се запознаваме още повече с музата на поета. Значи тя освен, че е със смърдящи крака, явно обича да ходи наконтена, но нищо, това не е проблем, понякога се появява пред очите на лирическия и омазана с кал, но нищо, и това не е проблем и изобщо той като ударен с мокър парцал (а всички знаят как силно любят тези индивиди) я обича и обича и нищо не би го спряло да повери съцето си завинаги сред тази атмосфера – на кални локвички и аромат на смърдящи крака. А като казах това се сетих за още едно нещо, дето ако любимата го направи ще допринесе още повече за лелеяния аромат и може би ще стане вдъхновение за още един стих-признание и лирическият вече ще се скъса от любов по нея. Но няма да го назовавам, все пак... а то е едно такова нещичко...съвсем постижимо, само трябва тя да се отпусне и... абе няма да го кажа...

Обичам те наконтена или омазана във кал,
обичам те като ударен с мокър парцал,
обичам те и за нищо на света не бих спрял
-сърцето си завинаги аз бих ти дал.

Ех, любов, любов, любов... вече придоби едно изцяло ново значение за мен!

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Топла зима

автор: Silviya_Markela

Зимата затрупа ни със сняг,
вируси, настинки дебнат.
Може би и теб причакват,
може би ще те нападнат...

Може би, но не и днес,
не ще го позволя!
От миглите си ще сплета
две ръкавици плътни,

за шапка ще използвам веждите,
а шал ще ти приготвя
от моите копринени коси...
Тъй нежно ще те стопля,

и тялото ти, и душата...
Навън е зима снежна,
ала в сърцето ми обичащо
слънцето за теб гори...

Не мога да не си призная, че след този стих изпитвам само и единствено завист.
Двойна!
Първо, към лирическия, който така щедро ще бъде стоплен в тази наистина ужасна зима, и второ - към миглите на лирическата.
Аз какво ли не бих дала да се сдобия с мааалко по-гъсти мигли, а тя от своите може даже чифт ръкавици да изплете!
Няма справедливост на този свят и туйто!
Но иначе, стихът предизвика у мен и едно умиление - представих си една почти патриархална картина, от живота на нашите прабаби - тя, лирическата, седнала край огнището, разчепква добитата вълна, след което подхваща вретеното и изприда три кълбета тънка прежда, после вади куките и с песен на уста се залавя да плете шапка, шал и ръкавици, да сгрее любимия.
Каква саможертва!
Знам, че в миналото жените са продавали дългите си, лъскави плитки, за да спасят семейния бюджет (спомнете си песента на Емил Димитров "Писмо до мама"
"Едва ли,ала ще успея, мамо,
как няма да успее твоят син,
пред който, като неплатен, огромен данък,
лежат продадените, майчини коси.")
и е просто удивително да разбера, че и днес още има такива жени. Които не само на косите, а и на миглите и веждите са намерили приложение. Ух :( Сега пак ме хвана яд, че нямам такива мигли. Но от друга страна, добре, че нямам и такива вежди, от които цяла шапка може да се изкара.
Хубаво е, че авторката ни е спестила това, което възнамерява да направи лирическата с останалото окосмяване по тялото си, но аз ще си позволя едно предположение, или предложение - с оглед на това, че тя държи да предпази любимия от замръзване, да му изплете чифт чорапи, тип шушони.
Всички знаем, че е важно краката да бъдат топли!
И така, драги момичета, вземете пример от любящата лирическа и грабвайте епилаторите! Да не оставим мръзнещ мъж!

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

В ГРАДА НА КОТКИТЕ - БУРГАС

Днес реших да се поровя в така наречената сюрреалистична поезия. Прииска ми се да се запозная с някои образци на това течение в изкуството и просто веднага се очаровах от сблъсъка си със следния стих:

В ГРАДА НА КОТКИТЕ - БУРГАС

автор: nn1956

В града на котките - Бургас
размахвам островърха шапка
за помощ от брега към вас!?!...

Просто толкова сюр! И толкова реализъм! Но аз най-много си харесах финала на стиха - "!?!... " Сякаш авторът сам се чуди какво точно е искал да каже, след което замълчава, обречен да не разбере отговора никога...
А това е поздрав за ... шапката му :)

понеделник, 1 февруари 2010 г.

Художествени намерения

Художествени намерения – Кристо

Не отминава, не отминава,
моят порив за наслада.
Продължава, продължава,
все така да ме измъчва,
за да пиша, за да пиша,
все при мен Една се връща,
и докато не ме довърши,
тя постоянно ще се мръщи...

Не разбирам, не разбирам,
какво това "любов" ще значи?
А къде ли се въобще намирам,
когато няма път и няма начин?
Подозирам, да, подозирам,
че е някаква тъпа ирония.
Дали ме мрази или презира,
или не иска да ме помни...

Закъсняха, доста закъсняха
тези художествени намерения
-вече другите дори разбраха,
че провалям стихотворения.
И не бива, и не бива, и не бива
-да ме съдят всички твърде строго.
Не защото не искам тя да е щастлива,
искам го - даже прекалено много!

И не отминава, не отминава,
този мой порив за мазохизъм.
Тук вътре в мене се помещава
часовник с портокалов механизъм.
За да пиша, за да пиша, си имам
художествените намерения същи.
Мръщи се, но пак си я взимам,
или просто Тя при мен се връща...


Понякога поезията има силата да въздейства на душата и сърцето по неописуем начин. Както може да ни извиси, усмихне, размечтае, така може и да ни разплаче. Въздействието на горния стих върху мен е като последното. По-тъжни стихове са единствено елегиите. Младият и тъжен поет Кристо не е пропуснал да сбъдне “художествените си намерения” и отново е прописал. По-скоро прорисувал. С думи, от които сърцето ми се раздира от несподелената Кристова любов. В този стих той е признал, че жаждата му за наслада не отминава и не отминава. А тъкмо напротив – вселила се е в него и го измъчва, измъчва до болка чувствителната му поетична и нежна душа и той уловил своята безценна муза пише ли пише... А най-страшното е неизвестното. Кристо не знае дали обектът на чувствата му го мрази, презира или по-малко страшното – не иска да го помни. “Що значи любов и разлъка” се пита полупряко полукосвено младата страдаща душица. Объркана и злочеста и нещастна, тя не знае дори къде се намира и има сила само да подозира, че това е някаква “тъпа ирония”. В третият куплет, наред със засилващото се страдание, авторът си прилага самокритика. Той казва, че дори другите са разбрали, че проваля стихотворения! Ах, само как ги проваля, ако знае... И подвластен на своите художествени намерения авторът рисува своите неистови чувства към любимата – той иска тя да е щастлива и то много! Както всеки благороден човек би искал, несъмнено. И също така като един силен човек, авторът или лирическият, не се оставя просто така на случващото се, нито му стига само това да си публикува “намеренията”, ами по мъжки заявява, че мръщи се не се мръщи, той по мъжки си Я взима! Ако ли не пък, то тя при него се връща! Дано сега като вече Я има не престане да споделя своите намерения в стихове, защото българската антипоезия несъмнено би изгубила своя бард...

четвъртък, 28 януари 2010 г.

Разочарована останах...

Разочарована останах...- illiqnaaa

Сломена мъча таз запалка
-търпението ми стопява,
в главата ми отеква клетва малка,
но огънче гадта не дава...

Идея свежа блъска във главата
-дръвце да метна в печката отсреща.
така ще стопля и краката,
за нищо във запалката се блещя!

Природата дарила ме е с ум доволно,
но подсъзнанието ми тъй болно
взира се в меда
и се сеща за една игра.

Във края на играта закачлива
цигарка в пепелника аз поставям,
и блея в точка мълчалива:
"Дали да продължа..?!?"
- аз тайно се улавям.

Телефона глас наддава.
"Спри, мълчи, ща хвърля през балкона!!
"Но к'во да праа... най-накрая се предавам,
а отсреща... Марадона...


Мили читатели, бих искала да ви запозная с новия жанр в антипоезията – хумористичния! Първо да благодаря на авторката, задето така искрено ме накара да се смея на стиха и! Хихи (извинете ме, не мога...) Та...за какво става въпрос тука – с цел да ощастливи своите читатели и дори не само тях, а цяло едно поколение, талантливата авторка ни е подготвила нещо като скеч, в който главно действащо лице е тя, поддържащи роли имат запалката, телефонният глас и...Марадона! В първия кадър на тази малка пиеска разкриваме сломената лирическа героиня, която упражнява тормоз над клетата запалчица, но “огънче гадта не дава...”. По тоя повод в главата и отеква клетва (предполагам), свързана с нещо за майката на запалката... Във второ действие на пиеската, лирическата е озарена от свежа идея, която я блъска в главата и изведнъж и просветва, че за да си стопли хем крачетата, би могла като нищо да метне едно дръвце в камината, вместо да се блещи сломено в малката гад. Слава на бога, в третото действие разбираме, че природата била е щедра (за някои от нас само, уви) и я е надарила доволно с ум. За да има равновесие в природата, обаче, подсъзнанието и е останало болно и тя взирайки се в меда...в меда???, се сеща за една игра! Не е описана за съжаление самата игра, но сме доволни, че поне краят и е закачлив и лирическата поставя (закачливо) цигарка в пепелниченцето. След това започва да блее (не знам дали закачливо) в мълчалива точка. Мълчалива точка?! Както и да е... И блеейки в мълчаливата точка, тя тайно (така че никой друг да не разбере) се улавя, че се пита дали да продължи! Да блее? Да си играе закачливо? Или да тормози малката запалка? Тогава се обажда нейният приятел телефона със своя собствен гласец. "Спри, мълчи, ща хвърля през балкона!!" И к’во да праи мацката – предава се! А отсреща...а отсрещааааа, не Стоичков, не Бекъм, а самият... Марадона! В целия си ръст и прелест (предполагам). Хахах...хумористичната антипоезия просто ме разбива отвсякъде :)

понеделник, 25 януари 2010 г.

Приказка

Тази авторка ми е позната. А сигурна съм и на Вас. Пък следващият стих трябва да е еротично-любовен. И понеже всеки куплет е като една картина, която много ясно си представям, бих искала да ви го предложа на порции. Нека го видим:

Приказка - veneti

Искам бавно ти да ме откриеш.
Да ме гледаш дълго без да мигаш.
После все едно че нищо не е било
покрай мене бързо да преминеш.


(Представяте ли си го как я гледа дълго, ококорен, без да мигне. А представяте ли си го как преглъща в опит да не мигне, защото не издържа просто... А след това представяте ли си го как изведнъж преминава бързо покрай нея, вече мигайки си съвсем спокойно сякаш нищо не е било и не са му пресъхнали очите от немигане...)


Бавно ме докосвай и несмело,
сякаш пипаш ледена висулка.
Капчица по капчица стопявай
моето "явно" безразличие към тебе.


(Тук представяте ли си нейното явно безразличие?)


Погали косите ми и казвай,
че са нещо много меко и приятно,
че те галят нежно и увиват
без да знаеш в мрежите си как - те.


(Тук ми е трудно да си представя картината, заради последният ред, от който нещо умишлено или не, е изпуснато)


С твоите ръце вземи
моите ръце при тебе.
Бавно в шепите си ги гали
и разказвай за морето.
Как студено то е като тях
с вечно мамещи простори.
Би желала ти да потънеш в тях,
нежността им като морска пяна да те гали.


(Авторката явно нарочно създава такава представа за себе си, все още не знаем защо, но тя е студенокръвна, нищо, че желае нежността и да го гали като морска пяна!)

После на небето избери
две звезди и покажи ми,
светлината как от тях искри
и кажи че с моите очи
единствено са те сравними.


(Тук вече е и себелюбива)


Дълго, дълго ми разказвай ти за тях.
Две звезди а сякаш две вселени.
Виждаш ли, не виждаш,грях не грях.
Ти сега ме искаш, но не бързай.
Гледай ме безмерно!...


(не знам дали и вие си представяте как изглежда “безмерното гледане”)


И ми казвай колко е безсмислено когато,
мен ме няма в твоя ден.
Колко пуста и разбита е душата,
щом през нея е преминала стрелата
на очи от поглед озарен.
Дал надежда и оставил
някой, някъде във своя плен!

(Този куплет наистина не го разбирам)

Тръгвай и не тръгвай
ти да ме целунеш.

(Ето един истински статичен кадър – кадър на хем тръгването хем нетръгването – отново гениално!)


Първата целувка е магия.
Няма никога да я запомня.
Ти пък няма да я скриеш.

(Ама разбира се, че няма никога да я запомни! Та тя е магия! На кой му е притрябвало да помни някакви си магични целувки. Виж, ако беше обикновена и невзрачна, сигурна съм щеше да я помни до гроб! Затова пък Той, тъй като не е такъв придирчив като нея, може би не само ще я запомни, но и ще я показва, ами няма да я крие!)

Бавно ме вземи в ръцете
и кажи ми, че съм като цвете,
и че ти си вечен роб
на моята младост.
Мой ще си в беда и радост.


(Авторката се превръща в господарка, в тигрица, а Той е неин покорен роб...хмм...и олицетворява цяла една епоха - нейната младост! "Роб на моята младост"...еххх, как само епохално звучи....извинете ме, отплеснах се)

Занеси ме до леглото.
Остави ме да се сгуша.
В някой ъгъл да обвия коленете.
Остави ме да се притесня и мръщя.
Да се дърпам и да не признавам,
че те искам в тъмнината.

(Бих искала някой да ми покаже как обвива колене в някой ъгъл. Нищо де, важното е, че не е придирчива към някой конкретен ъгъл, а е съгласна просто да е ъгъл. Също не си представям едновременно някой да се мръщи и притеснява, но вече би трябвало да съм наясно, че тази авторка е способна и на непосилни другиму неща)


Ти седни до мене, успокой ме.
Разкажи ми там за планината.
Колко страшно вечер е във нея,
и за сенките във тъмнината,
мятащи се над угасналия огън.

(особено много би я успокоил, като и разкаже страшни неща за планината... разбирам... А за какво ли толкова се е притеснила все пак? Пък виждате ли сенките, дето се мятат над угасналия огън? Щото аз не. Може би ако огънят все още тлееше щеше да се вижда тук таме по някоя и друга сенчица, но така в тъмното, в планината, как да ви кажа...не си ги представям)

Аз до тебе ще се свия.
Ти вземи ме и кажи,
как до мен ще бъдеш винаги
и по планините ще се скитаме - нали?

(Тук разбирам, че тя е много смела. Иска да се скитат, нищо, че е страшно в планината. И ония ми ти сенки над загасналия огън....въй, изтръпвам само като си помисля. Ама сигурно щото с мен никой не иска да се скита по планините. И се чудя (познавайки чепатия характер на героинята) дали ще му даде да я вземе или още ще се дърпа?)

Аз ще те погаля много
нежно, нежно, нежно...
И ще продължа.Всяка скула,
всяка вежда,твоят нос и твоята брада.
И очите дълго ще ги гледам
за да разбера.
Колко дълго с тебе ще живеем.
И ще имаме ли сто деца.


(Тук тигрицата се е смилила и започва да бъде нежна. Ще обърне внимание поотделно на всяка от многото скули и вежди и специално на носа и неговата брада! Дори иска 100 деца от своя роб... брей...)

После няма нищо да си спомняш.
Аз ще бъда нежна и нощта,
моите разпалени желания
в твоя огън ще ги разгоря.
Ти ми казвай колко съм прекрасна.
И ме пипай като нежен порцелан.

(Тук му дава да я пипа, ама само щото той после няма да помни нищо, доколкото разбирам...)


Дай възможност аз да ти покажа
моята страст и моя плам.

(Тук еротичната картина се превръща в еротична сцена, а малко по-надолу той започва да я язди)

После в миг ме спри, хвани юздите.
И ме помоли да разреша.
Ти слугата мой до края ми на дните
мене да подложиш на дъжда,
на дъжда от огнени целувки,
на дъжда на ласките, не знам!
Колко ли ще издържа?
Но ти не пускай поводите. Дръж сега.

(Близо сме до кулминацията...на който не му е пресъхнала устатата, време е...Той я моли тя да му разреши...и май няма много да издържи...)

И започвай бавно, бавно
да опитваш да започнем
с много нежни думи,
с имената на цветя.
Нещо съвършено и безкрайно.

(Той започва бавно да опитва да започне – чудесно изказване!)

Дето никога не е било така,
както аз и ти сега го правим.
В този миг единствен като края на света.
Нека да усетим огъня и края,
и във огъня да се стопим.
Нека бъде кратко и да можем
аз и ти да дишаме като един.

(Със сигурност никога не е било такова. Обикновено другите жени дават на мъжете си да мигат докато ги гледат. И не се дърпат чак толкова. И в предния куплет тя желаеше да сътворят нещо безкрайно, докато в този се моли нещото да бъде кратко!)

После ме завий да не истина
и ме целуни преди да спиш.
Аз в съня си ще те търся дълго,
а до мен ще бъдеш цяла вечер - ти.


(Какво друго да кажа, освен, че е егоистка. Ама айде по-добре да не настива, че кой знае като настине какво ще кара горкото момче да прави...) А аз още не мога да си отговоря как може някой да публикува такива неща в интернет пространството...

петък, 22 януари 2010 г.

изгряващата луна

автор: mis_ahtopol

Морските сини вълни мокрят телата сплотени,
от любов не ме боли и няма сълзи солени.
В любовна прегръдка ни свари изгряващата луна
и тръпна в очакване да ме направиш жена.
Готова съм да бъда твоя. Знам,че ти си за мен.
Без теб не мога. Пуст без теб е всеки ден.
Пясъкът обгръща нежно вплетените ръце.
Целувай ме, мили, твое е моето сърце.


Ah, l'amourrr!
Толкова красота би имало в тази картина, стига авторката да се беше въздържала да я опише в стих.
Защото думите понякога се оказват излишни. Особено когато се използват неумело. "Език мой, враг мой..."
Нямам нищо против хората да изливат емоциите си в текст, само не мога да проумея защо държат да изтезават крехката си мисъл,
насилвайки я да реди странни рими. Всъщност "сплотени"-"солени" не е типичната рима-клише. Само дето думичката "сплотени" ми предизвиква други асоциации, различни от любовта.
Но може би авторката точно така е почувствала любовния акт - като сплотяване.
Сплотени, като в легендата за пръчките на хан Кубрат. Защото "Съединението прави силата!" Сплотени, като един отбор...
Именно за това, може би, лирическата не чувства болка и "няма сълзи солени".
В любовната сплотена прегръдка, под погледа на събуждащата се Луна тя чака своя любим да благоволи да я направи жена.
Вероятно след процеса на сплотяване е добила нужната увереност, че именно той е човекът за нея. Този, без който животът и губи смисъл.
И нима тази картина би била пълна без пясъкът, който нежно обгръща вплетените им ръце? Не. Не мисля така. За да е пълна романтиката, винаги трябва да има поне шепа пясък, в който да потънат ръцете им, докато "морските сини вълни мокрят телата сплотени".
Не знам защо, но на мене това ми навява мисъл за удавници... Но нима не всеки е един удавник, когато става дума за любов!?
Целувай я, мили. Нейното сърце е твое. Изцяло в твоите ръце. Знам, че под вълните или под обгръщащия ви пясък това е нелека задача, но ти я целувай, превърни я в жена, дори погледнато отстрани това да прилича на оказване на първа помощ 'дишане уста в уста'.
Какво ли не прави любовта...

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Ти всичко ми взе

Ти всичко ми взе - AVENTYRA

Ти всичко ми взе,
мечтите който таях,
очите с който нямо зовях
сърцето с което обичах,
думите с които се вричах.
Ти всичко ми взе,
открадна ти моята душа
превърна любовта в лъжа,
затвори входната врата
остави ме сама в нощта.
Ти всичко ми взе,
ограби безжалостно дните,
чувствата потъпка, разплака очите,
остави само тъга ,
превърна в пепел любовта.


Тъжно е. Много е тъжно, когато една любов се превърне в пепел. Когато една любов се превърне в лъжа. Когато се чувстваме толкова ограбени и празни душевно, че не знаем накъде и как да продължим. В този тежък миг авторката намира утеха в писането на стихове. Навярно всеки е преживявал поне едно любовно разочарование в живота си, затова не се учудих, когато разбрах, че и е взел мечтите, очите, дните и прочие, но когато установих, че Той и е взел БУКВАЛНО всичко -
“Ти всичко ми взе,
мечтите който таях,
очите с който нямо зовях
сърцето с което обичах,
думите с които се вричах.”
- и е затворил входната врата, нарамен с граматиката и пунктуацията и, е, тогава вече изпитах гняв! Тогава разбрах истинското значение на заглавието на стиха “Ти всичко ми взе” и това, че авторката не преувеличава! Що за алчен тип трябва да е, за да я ограби до шушка! Мръсник.

Защо във мене?

Защо във мене? - Veneti

Защо във мен,
напъха тез желания?
Без жал, без срам.
Не виждаш ли ,
че крехка съм?
И всъщност свободата,
е порива, от който съм изправена.

Студено е!
Пулсират вените.
Не виждам път,
те всички,
все към тебе са!
А разума, на колене,
отново е поставен.
Фитилче някакво,
почти не тлееше,
запали се от вятъра.
До купа със сено!

Студено е!
Когато ти си някъде.
Не виждам и не чувам.
Вярвам ти...
Застанеш ли пред мене...
Угасвам във ръцете ти.
Прокарваш пръсти...
Взимаш всичко.
Играеш си със мене.
Потапям се във страсти!
Пришпорваш слабините ми.
Разтварям се във времето.
Дали си край,
или начало си?
Не зная, толкова съм цяла.
За миг забравих,
свободата си!
И даже ,вече вярвам,
че е твое,
реброто,от което ,
Бог създал е моето тяло!


Напоследък моите “любими” поети показват високи стойности на своята разгоненост и пишат много еротична (анти)поезия. Горният стих е поредната изпълнена с еротични нотки и възбуждащи въображението елементи. Още от заглавието, читателят започва да се чуди има ли скрит замисъл в смисъла на думите “Защо във мене” и жаден да разбере какво се е заселило вътре в авторката и по какъв начин, той започва да чете с интерес, като не пропуска да погълне всяка малка буквичка. Още в началото младата авторка ни дава да разберем, че в крехката и същност са бутнали безсрамно, безжалостно, почти насила и нахално “тез желания” и ние започваме несъзнателно да се подсмихваме под мустак, като си представяме какви точно са и желанията. Едни по-такива май! Но защо точно тези желания сякаш притесняват лирическата героиня и тя го пита “Не виждаш ли ,че крехка съм?И всъщност свободата,е порива, от който съм изправена.”Незнайно защо, “тез желания” правят така, че на нея да и е студено! Също така няма път пред нея и едновременно с това има много пътища, всички от които водят все към Него. Човекът, който е запалил духвайки вятър в лицето на падналия на колене неин разум и той пламва до купа със сено. И въпреки това “студено е”. Защото Той е там някъде и тя не чува и не вижда, но в същото време неистово гори, а странно, но когато падне в ръцете му, угасва... Непонятни са понякога чувствата хорски. Но точно когато тя угасне, той отново духва вятъра може би и започва отново безсрамно и безжалостно да пришпорва слабините и, тъй както ездач пришпорва своето уморено малко конче. А читателите са все по-загрижени за нея и се питат дали все още и е така студено или вече е започнала да се затопля. (Ако беше тук един друг известен антипоет щеше да и обясни теорията за глобалното затопляне и сигурна съм, нямаше повече никога да и е студено!) Докато той си играе с нея и и взима всичко и тя не знае къде му е краят и къде началото, разбираме, че въпреки цялата игра-закачка тя остава цяла! И не само това – забравя порива, от който стои изправена – свободата си. И красиво завършва”И даже ,вече вярвам,че е твое,реброто,от което ,Бог създал е моето тяло!”Мъдър, философски, поетичен и чисто човешки финал! Дай боже вече да се е затоплила подобаващо, че и на нас читателите да ни стане топличко...

вторник, 19 януари 2010 г.

Tераса

Tераса - massacar

В едно слънчево утро,
там на терасата малка,
стоях си аз, с всички проблеми
около мене.

В това слънчево утро,
там на тая тераса,
се чудих и вайках,
как да спечеля твойто сърце.

И на тая тераса,
аз накрая реших,
ти моя ще бъдеш,
след някои любовен стих!


Любовните стихове винаги са ме разчувствали! Толкова много се вживявам в несбъднатите любови на авторите, че току виж отвреме навреме проронвам по някоя сълза. Не и тук обаче! Защото този стих накрая май че е щастлив...но нека ви разкажа отначало. Топло слънчево утро. Птички пеят, дървета цъфтят, влюбени хора се разхождат по тротоарите. Майки с колички се радват на своите деца и всичко е изпъстрено с цветове. На една малка спретната тераса, в кръг са наредени малки спретнати столчета с облегалки. На първото столче седи безмълвна, но замислена симпатичната персона на лирическия герой. Около него са насядали кротките негови проблеми, облегнали гръбчета в облегалките, очакващи да се определи по-нататъшната им съдба. Картината е малко тъжна, в контраст със слънчевото утро, чиито лъчи се спускат бавно към лицата и раменете на лирическия и неговите другарчета-проблеми и нежно ги милват. И те там, на тая малка тераса лирическият започва изневиделица драматично да се чуди и вайка как да спечели нейното сърце. Не знам за нейното, наистина, но моето се свива вече... Картината се запечатва в ума ми, усещам силата на лирическото вайкане и чудене. Това продължава дълго. Толкова дълго, че накрая нашият мил герой вижда светлинка в тунела. Тя ще бъде негова! Може би скоро! Може би ще остане завинаги. Може би ще бъде любовта на живота му и той учтиво ще отпрати насядалите по столчетата проблеми, защото те вече няма да са му необходими. Така хем ще освободи повечко място и на без туй малката тераска за дамата на сърцето му. И всичко това ще се сбъдне, според него, след някой любовен стих. Мили поете, само не това, само не твой любовен стих! Послушай кака си – без стих определено би имал по-голям шанс! Нали?! За да бъде всичко с хепи енд, че да не плача... Благодаря предварително, мойто момче...

понеделник, 18 януари 2010 г.

Емоции

Емоции - Silviya_Markela

В сърцето ми трепери люляк,
листи се вълнуват, плуват...
Цветове разтваря лилия,
пъпки розите разпукват...

Душата ми прелита бездни,
пространствата се свиват, сливат...
Вселена е някак малка
-ще диря, ще открия нови светове...

Емоциите диво дирят процеп
да се изплъзнат, да се излеят...
От дълбините фоерверк изригва,
ражда се дъга стоцветна...

Диря кътче свое дивно,
вълшебен дом на светлината,
дар красив за сетивата,
порив див на добротата...


Според авторката, този стих е вдъхновен от филма Аватар. Това ми прозвуча малко като светотатство, просто защото филмът е един от много малкото истински стойностни филми за изминалите 2 години. Това е филм, изпълнен с красива визия, красива история и екологични послания. Всичко, което липсва в този стих. Интересно ми е как точно се е вдъхновила авторката, но може би всеки си има свои виждания. И тя е почувствала филма така, че моментално е погледнала навътре в своето сърце и го е оприличила на една богата флора, плуваща сред околосърдечните и течности. Флора, в която люляци трептят, листите им са силно развълнувани! и същевременно с това плуват, може би правейки кросове или бътърфлай-ове в сърцето и – джунгла, лилията си разтваря цветовете, пък розовите пъпки се разпукват. Душата и е толкова летлива, че прелита през бездните, в същото време пространствата обаче се свиват и свивайки се, се сливат. Страшна работа, казвам ви! Обаче за една такава летлива душа, Вселена никога не стига! Необходими са нови светове и тя ще дири и ще дири... В същия този миг, на иначе кротките и мирни емоции, нещо им е станало и те са подивяли. Интересно къде авторката визира емоциите си – в сърцето или в душата? Поне на мен ми е интересно да разбера.
“Емоциите диво дирят процеп
да се изплъзнат, да се излеят...”
Напрягам си неистово мозъка и търся скрития смисъл на думите, от които да си направя извода - щом ще се изливат, може би, аджеба, ще да идват от флората, където люляковите листа си плуваха, защото там установихме, че има силно наличие на плодородни течности, демек емоциите и изригват от дълбините на сърцето-флора като фойерверк и раждат стоцветна дъга или по-точно “дъга стоцветна”. Стихът (ако може да се нарече така) завършва с един куплет, който изобщо не ми звучи финален. То вярно, че има наличие на многоточие и все пак оставам с чувството, че просто на авторката и е писнало да реди безсмислиците си и е зарязала “рожбата” си просто така. Или съвсем се е изтощила в желанието си да нареди следните възхваляващи слова
“Диря кътче свое дивно,
вълшебен дом на светлината,
дар красив за сетивата,
порив див на добротата...
....че просто не е имала мозъчната енергия да продължи. И слава Богу, ако питате мен!

събота, 16 януари 2010 г.

Пералик

След петъчните нужди на Кристо, идва ред на една малко по-различна поезия.
Патриотичната.
За това, моля, станете прави, докато четете следващия стих!

"Пералик"

автор:energi4nata

Покачете се на Пералик
и зърнете Вий за миг
едно море на изток,
което се нарича Бяло.
След което го сравнете вие с това,
наше и дълбоко сияние
Черноморието -
и ще разберете, че няма на света
по-голяма красота
от нашата малка страна,
с море и планини,
с дълбоки синини,
с построени от никого пещери
и с много изненади.
Ти ще разбереш едно,
българското е чудесно
и ще се гордееш ти,
че си роден в нашите граници.

Мислите ли, че ми е лесно да анализирам? С тези просълзени от гордост и умиление очи...

Много обичам такива стихове! Заредени с фалшив патос и звучащи плоско.
А когато са и неграмотно написани, още повече ми се иска да извикам "Какви е деца раждала, ражда и сега Майка България!"
Макар, че единственото ми желание в момента е да замълча и да се погордея, все пак не мога да се въздържа, и ща - не ща, ще попитам енергичната авторка, би ли била така добра да ми покаже на картата Пералик, че нещо не мога да се ориентирам...
Попадам все на Перелик, и в началото си мислех, че разликата в имената е въпрос на правописна неграмотност, обаче като се кача там и Черно море ми се пада на изток, а Бяло - на юг. Или към правописната неграмотност се добавя и географска, или нейде из България наистина съществува нещо високо, наречено Пералик.
И това може да ме накара само и единствено да се срамувам от собственото си невежество. :(
Но дори и така да е, това съвсем няма да помрачи щастието ми, от гордостта от Родината и нейните "дълбоки синини".
То вярно, че е доста изстрадала...може и да има тук-таме по някоя дълбока синина...Както има и "построени от никого пещери"! Какво ми се хвалят австрийците с Ейсриесенвелт, а? Внасяха лед и ескимоси, да си ги построят...И американците, с тяхната Мамот Кейв...колко хиляди души им бяха необходими, за да я построят...и колко години дълъг, изнурителен труд. А нашите тук никой, ама никой не ги е строил!
Хайде стига толкова. Време е да застана смирено, свела глава и да се погордея, че съм в родена техните граници. Между които се ширят още "много изненади". И една от тях със сигурност е аворката на стиха.
Моите почитания!

петък, 15 януари 2010 г.

Петъчни нужди

Петъчни нужди – Кристо

Казват, че не ти липсва,
докато не изчезне нещо.
И остра нужда да искаш
да имаш веднага тези вещи.
Но и чувствата нетрайни,
и те към тях спадат,
дали явни или тайни,
и те на това се поддават.

И тя сякаш иска още и още,
извън съзнателна душевна нужда от мене
няколко оргазма твърде мощни,
на същото място, по същото време.
Казват, за изкушението
да се наслаждаваме волно.
И искрата, и напрежението
да носят мисли греховни.

Ти сякаш си ненаситна
от мен всичко искаш да вземеш.
И с мен да опиташ
всички фантазии и положения.

И тя сякаш иска още и още,
напълно съзнателно и доста бясно
няколко оргазма твърде мощни,
по същото време,на същото място...

И докато свършваш,
диво яхнала мене,
падаш изморена, прегръщаш,
напиваш се с моето семе,
думи нас ни не трябват
- само погледи сладки,
емоциите ми открадваш,
и си оставаш загадка.

Аз докато свършвам,
някъде иззад тебе, наведена,
нещо мощно прекършвам
красотата ни, междувременно,
дори любовта така не е страстна,
аз влизам винаги в тебе,
на същото място, по същото време...


“Петъчни нужди” е един от малкото стихове, които говорят дръзко и открито за еротиката. Често пъти хората се смущават или дори слагат някакви бариери между изкуството и описаните телесни нужди на автора, които той определя като Петъчни. Поетът Кристо отново е в стихията си – буен, поетичен и философски настроен. В първият куплет читателят все още не подозира какво му готви автора в следващата част на стиха. И слава богу! Първите редове са несъмнено мъдри и философски. Той обрисува с поетични думи извечната истина, че човек не осъзнава колко му липсва нещо, докато не го изгуби. Така и читателят не осъзнава какво е изгубил, докато не прочете този стих. Авторът говори първо за вещи, но след мъничко само загатва, че става въпрос и за чувствата, пък били те и нетрайни. Дори подразбираме, че именно нетрайните чувства, изгубим ли ги, ни липсват. Във втория куплет авторът става по-конкретен и дава ясно да се разбере за какво говори – за мощни оргазми, на същото място, по същото време! Отново читателят бива зашеметен. От същия автор. По същия начин. Но съвземайки се и окопитвайки се читателят не може да скрие възхитата си от структурата на стиха и неговата напевност. В един куплет авторът изказва мисли като цяло, в следващия говори за Нея и в третия вече минава на второ лице единствено число. И така редува до края на стиха, демонстрирайки поетичното си майсторство. По-нататък Кристо става още по-описателен (за ужас на четящите) и категоризира оргазмите вече не само като мощни, а и бесни! Читателят започва да си представя живо сцената между Кристо и неговия обект, а аз си представям как той съчинява този стих в момента, в който (както казва едно мое любимо другарче) чува нежния повик на вечерята, която иска да напусне тялото му по естествен път! Оттук идва и заглавието "Петъчни нужди". Освен, че Тя иска да опитат всички положения, бясно, мощно и разтърсващо, разбираме, че не след дълго любимата на лирическия свършва, диво яхнала него, пада изморена, прегръща и се напива с неговото семе. Авторът описва толкова живо случващото се, не за да шокира читателя, а за да покаже как с малко думи и много поетична дарба, дори една подобна картина, може да бъде красиво изрисувана! След това влюбените си разменят погледи сладки, думи не им трябват, а тя остава загадка. Авторът може би се чуди и мае как тя е могла да утоли така бързо жаждата си. Последният куплет представлява и поетичната кулминация на случващото се. Както е редно, идва негов ред да свърши. Отново имаме картина – тя е толкова изморена, че вероятно се е навела, той я е изненадал отзад и внезапно и мощно прекършва тази красота, въпреки, че твърди, че влизал винаги на същото място и по същото време. Разбира се с многоточие. Който желае може да си представя какво се случва по-нататък, който иска може да си припява последните редчета, те не случайно са написани като припев. Важното е, че Кристо отново е извадил откъдето вади поетичната си стихия и се е представил на присъщото за него ниво, достойно да публикува “поезията” си в сайтовете и да разтриса из основи жадните за поезия човешки души!

четвъртък, 14 януари 2010 г.

Чуден сън

автор: aida

Сън сънувах, чуден сън -
ти беше толкова наблизо…
дойде при мен и ме прегърна силно,
дойде при мен, за да ме видиш,
но всичко беше само сън.

Амиииии, добре :) Радвам се, че си сънувала и че си решила да споделиш това си преживяване, само не разбрах защо си го сложила в сайт за поезия, в раздел ‘любовна’? Можеше да го споделиш с приятелки в скайп, фейсбук или просто с колежките на работа. Със сигурност щеше да им е по-интересно, от колкото на читателите на стихове. Пък и щяха да те разберат…

сряда, 13 януари 2010 г.

Мистерията разкрита

или защо поезията трето качество се котира така добре

Колкото повече онлайн стихове чете сърдитото момиче, толкова повече печал трупа.
И забелязва повече интересни неща. Едно от тях е странната зависимост между популярността на определен автор и неговите социални умения.
Според сърдито момиче трябва да има зависимост, но между популярността на автора и качеството на неговата поезия. Обаче уви, такава няма.
Истината е, че независимо колко добри стихове пише даден човек, ако не води 'активен социален живот' в сайта, в който е избрал да публикува
творбите си, той няма да получи вниманието на своите 'колеги-поети'. Какъв е изводът? Всички се пишат за поети, а всъщност на никой не му
пука за поезията. Или, по-точно - пука му единствено за това, как ще бъде оценена неговата поезия. И всеки е открил топлата вода - колкото
повече хвалиш, толкова по-хвален ще бъдеш. Явно за това хора, които са решили да направят онлайн кариера в поетстването сядат хубаво пред
монитора, запрятат ръкави и се захващат здраво за ласкаенето на всички творби, които минат пред погледа им. Ама това, че творбата била повече
от слаба - на кой му пука?! Че била пълна с правописни грешки? Много важно! Че въобще не си е направил труда да я прочете, а просто е цъкнал на
бутончето за писане на коментар "Прекрасно, продължавай все така" или съответно бутончето 'гласувай за..."...Няма значение! Целта оправдава
средствата. За това на малкото сърдито момиче вече никак не му е чудно как разни долнопробни творби биват увенчни с лаврови клонки, докато
истински стойностни неща затъват в нищото недооценени. И тук възниква въпросът - кой и защо решава, че иска или може да пише поезия?
В повечето случаи, явно това са хора, които търсят внимание. В по-редки случаи са хора, които имат потребност и талант да пишат.
Само ми е интересно, защо първите се навират в дебрите на изкуството, кръщавайки нескопосаните си опити за римуване 'стихове'?
Не визирам младите автори, те тепърва се учат и изграждат свой стил. Визирам хора в зряла възраст, които пишат толкова нескопосано, че деца на
по 16-17 години са на светлинни години пред тях. Защото наистина имат дарба.
Представяте ли си, ако имаше сайтове за онлайн пеене, например... Какво щеше да се случи, ако и в тях решаваха да се изявят пишман-таланти?
Дали и те щяха да бъдат гръмко възхвалявани и от събратята си пишман-певци?
Е, ако поезията беше музика....фалшивоооо, много фалшиво щяха да звучат всички тези сайтове и форуми за поезия...
Една истинска какафония от думи, които, странно /или не толкова/ защо биват поощрявани от хора, плюли на изкуството, в името на собствената си
съмнителна слава.
А най-странно ми е, как наистина добри автори се поддават на изкушението и потупват по рамото писачите на слаба поезия...може би в очакване да получат същото, кой знае.
Но все пак, не им ли е под достойнството? Защото отношението към изкуството не се определя само от това, какво създаваш самият ти, а и от това, какъв вкус проявяваш.
Нали така?
Както и да е.
Може би трябва да има лоша поезия, за да можем истински да се насладим на хубавата.
Тъжното е само, че лошата вали като из ведро и някъде дълбоко под мътните и води остават хубавите стихове. Като бисерчета, затворени в мидени черупки на дъното на
някакъв кален, но поне комичен океан.


понеделник, 11 януари 2010 г.

Защо

автор
viki73 (Вики )


Защо превръщаш мъката в тъга,

защо ти никога не си щастлива,

защо, когато си сама,

ти мислиш за света красиво.

Нима, когато се преструваш,

че ти си всичко на света,

ти пак задаваш си въпроса

"Защо?!"



Винаги, когато видя стих, озаглавен “Защо” нещо в мене възторжено трепва, защото знам, че няма начин да не се окаже истинска поетично-философска находка. И искам да кажа, че и този път не останах разочарована. В тази творба авторката задава едни екзистенциални въпроси, които навярно терзаят много от нас, читателите – а именно – въпросът за щастието и въпросът … “защо?”
Нека се вгледаме по-задълбочено в изтерзаната и душа, която неистово се опитва да разбере защо, да му се не види, защо?
“Защо превръщаш мъката в тъга”
А сега де? Защо и как някой успява да превърне мъката в тъга? И нужни ли са много усилия за това, всъщност? Понеже според мен няма особена разлика между двете. И понеже реших, че може аз да бъркам, се допитах до един онлайн речник, който ми отговори така:
Значение на думата тъга
мн. тъги, ж. Чувство на жал; скръб, мъка.

Значи, тука веднага отпада един въпрос “Защо”. С което се надявам да облекча малко терзанията на авторката – няма смисъл да се чуди защо, понеже просто такова нещо няма, никой не е превърнал мъката в тъга, просто двете са едно и също нещо.
защо ти никога не си щастлива
Ето тук не мога да отговоря. Но най-вероятно е, защото превръща мъката в тъга? Което, освен всичко друго се оказва и безсмислено.
защо, когато си сама,
ти мислиш за света красиво.
И това не знам защо. Но според мен това никак не е лошо. Или..? Може би лирическата е нещастна именно от това – че когато е сама мисли за света красиво. Но от тук идва логическото заключение, че когато не е сама, мисли за света грозно. Странно ми е. Трудно ми е да открия смисъл.
Нима, когато се преструваш,
че ти си всичко на света,
ти пак задаваш си въпроса
"Защо?!"
А това съвсем блокира разсъдителната ми дейност…Само няколко питанки пукат като заря над главата ми и така и не мога да проумея какво точно се опитва да каже авторката с това.
Явно някой се преструва, че е всичко на света, и не стига това ами отново си задава въпроса “Защо?”
Ок, защо, ама какво защо??
Читателят бива поставен в едно много неудобно положение – не стига, че трябва да се чуди защо, ами трябва да се сети какво защо…
Аз лично не успявам да се преборя с логиката на този “стих”.
Явно философията не ми е силна страна :(

СЕГА ПОВЕЧЕ ОТ ВСЯКОГА ТЕ ОБИЧАМ

автор: Pobeditel

Днес времето сякаш е спряло навън,
но нещо се случва във зимния ден.
Повярвахме в глобалното затопляне,
с това той е красиво необикновен.

И без белия сняг ще сме весели,
след като животът ни изпраща обич.
С теб няма никога да сме тъжни,
любовта също е прекрасен дар Божи.

В съкровените мечти диша реалност.
Харесвам малките ти недостатъци,
най-вече този, че си вълшебница.
Затова чувствата ми са безостатъчни.

Думите са безкрайно пространство,
прегръщам те, за мен си светлина.
Да съхраним съвършените мигове,
знаеш, че си любимата ми звезда.

Докосни със дъха си сърцето ми.
Усещаш ли го, мое чаровно момиче?
Топло е, бих казал много горещо.
Сега повече от всякога те обичам!

Пред този стих мога само да немея...
Представям си как лирическият се буди, денят е замрял, секундите са дълги като вечност. Сякаш времето е заспало зимен сън. Но в гърдите на героя трепка като малко птиче едно усещане, че нещо става, нещо се случва, нещо, което променя света. И, о! чудо! Изневиделица той получава прозрение какво е това 'нещо'! Това е денят, в който той и неговата възлюбена са повярвали в глобалното затопляне! И тази тяхна вяра прави денят им красиво-необикновен (може и без тире, това са само досадни подробности в еуфорията на тяхната радост). В секундата, в която двамата влюбени започват да вярват в глобалното затопляне, камбаните на асамблеята започват да бият тържествено, небето се пълни с гълъби на мира, носещи маслинови клонки в човките си и всичко носи едно неимоверно щастливо настроение. Младите влюбени се хващат за ръка и весело подскачат по своя светъл житейски път. На тях не им е нужен сняг, за да са весели, та нали си имат глобално затопляне! А животът им изпраща обич, и за това те няма никога, никога да са тъжни! Независимо от всичко! Може светът около тях да се разпада, може да вилнеят бедствия и епидемии, но те ще са във центъра на своята нирвана и няма да познаят тъгата. Опиянени от божията любов...или кой знае от какво друго... Та нали съкровените мечти на влюбените са на крачка от реалноста! Казват, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. Явно тук иде реч за много, много големи хора, ако приемем, че глобалното затопляне /което е огромно/ е било тяхна лелеяна мечта.
Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, лирическия открива, че любимата му има недостатъци. Но нищо не може да влоши прекрасното му настроение, предизвикано от вярата в едно по-добро глобално затопляне. Дори и такъв отвратителен недостатък като факта, че тя явно е вълшебница. Напротив, той и такава си я обича и то, както сам авторът казва – безостатъчно. Интересно ми е, какви ли са остатъчните му чувства…Но нямам време да мисля за това, понеже трябва сериозно да поразсъждавам върху следващото изречение, а именно:
Думите са безкрайно пространство,
прегръщам те, за мен си светлина.
?
Логиката ми се губи. Да речем, че думите наистина са едно безкрайно пространство, в което всеки може да се изгуби /особено антипоетите/, но “прегръщам те, за мен си светлина” какво общо има с това? Може би лирическата е онзи фар, който показва пътя на заблудилия се из собствените си думи автор? В такъв случай тя трябва да се постарае да свети по-силно, понеже за сега не се справя особено добре – любимият и здраво се е оплел в мъглите на дар-словото си.
Да съхраним съвършените мигове,
знаеш, че си любимата ми звезда.
Давай, момиче! Ти си любимата му звезда! Помогни му да съхрани съвършените мигове, щото ей на – докато се обърнем … и глобалното затопляне взело, че изчезнало.
В последния куплет лирическия достига до кулминацията на своята емоционалност и кара любимата си да докосне с дъх сърцето му. Въображението ми любезно ми поднася следната сцена – тя нежно отваря гръдния му кош, за да изпълни молбата му. Той, с примиращ от вълнение глас, я пита:
-Усещаш ли мое чаровно момиче?
Чаровното момиче усеща, колко горещо е сърцето му, дъхът и го докосва, след което явно се изгаря на горещото сърце, и побягва уплашено. Момичето остава без дъх. Но лирическият сега я обича повече от всякога! На нея това и стига, за това не смята за нужно да зададе въпроса дали сърцето му е така горещо благодарение на глобалното затопляне, или по принцип...
Ех...любов ли бе, да я опишеш...
Мисля, че Pobeditel се превръща в един от любимците ми. Още повече, че и той, като един истински антипоет, си върви в комплект с античитателите. Ще си позволя да цитирам една античитателка, почитателка на антипоезията на Pobeditel –
“ani_an написа:

Красиво обяснение!
Дай Боже, всеки му!

Хубаво е...много!”

Мила ani_an, пази Боже, бих казала аз. Ама ето на – сигурно щото съм толкова претенциозна, за това никой не ми се обяснява по такъв начин и никой не се радва с мен на глобалното затопляне. :(
Чието място в стиха така и не проумях, честно. Нито пък радостта на лирическите от него.
Бедни, ми бедни мозъко…защо се напъваш да разсъждаваш, като явно не можеш да достигнеш висините на поетическия гений!?

Порцеланово момиче

Дами и господа, бих искала да ви представя виртуозът на българската поезия, господарят на римите и стихотворната стъпка, моля посрещнете Граф (немонте)Кристо!

Порцеланово момиче

На един дъх,
тук за някакъв си миг.
В целувка неземна
се потомихме.
Емоционалния връх,
допир, толкова велик,
и докато гледам,
май с теб прекалихме.
Дали беше импулс,
дали беше твой тик,
или някакъв порив?
Дали душевна конвулсия,
или умисъл скрит,
отдавна очаквано действие.
Ти и аз,
в този мрак упорит,
до твоята врата - зрелище!
Как да те гледам?
Та ти си даже
от мен по-изненадана!
Усмивка последна,
преди разговор важен,
след тишината изстрадана.
Какво си си мислила,
като наведе се и получи,
което си цяла нощ чакала?
Дали и преди си го искала,
точно това да се случи,
или досега си протакала?
Какво ти стана, изведнъж,
порцеланово момиче,
изрисувано сякаш,
само с рационални емоции?
И при тази ти среща с мъж,
доста различен
от вътре някъде,
май душата ти ще изкочи...
И какво да правим, дай отговор,
след тази целувка внезапна,
след това развитие неочаквано?
Да се прибереш там, горе ли?
Засрамена от искра непохватна,
на пресметливо Купидонче някакво?


В тази си творба поетът-граф (не зная защо така го наричам, просто в съзнанието ми изникна точно тази благородническа титла) е преплел тънките нишки на умерената еротика с не толкова тънките нишки на реалността и ежедневието. Авторът е обрисувал с цветни нюанси една почти нереална картина-зрелище. В целия стих се улавя момента на изненадата, на неочакваното, което ни държи на нокти до последния ред. След “емоционалния връх и допир толкова велик” младият автор осъзнава, че “май” са прекалили. Читателят инстинктивно се запитва в какво са прекалили и самичък си отговаря скорострелно. Целувката. В мрака. Пред вратата. Нейната. Зрелище! Авторът рисува така, както умее само четката на Салвадор Дали. И сравнява внезапно избухналата целувка с някакъв....тик! Да, какво друго би могло да бъде? Импулс? Не. Порив? Едва ли? Тик трябва да е било. По-нататък напрежението се покачва. Предстои последната усмивка преди един сериозен, важен разговор, след изстраданата тишина! За какво ли страдат младите герои? Може би тишината им е естествено продължение на тика? Може би... Но по-важно е, че лирическият герой предполага, че тя:“Какво си си мислила,като наведе се и получи,което си цяла нощ чакала?”та той предполага, че тя навеждайки се е получила бленуваното от нея нещо. Добре, че се е навела в такъв случай, че иначе може би права ако беше, щеше да го е изпуснала. “Дали и преди си го искала,точно това да се случи,или досега си протакала?”И в тази творба откриваме противоречие. В собствените мисли на автора. Защото ако тя го е искала и преди не трябва ли да бъде съюзът И вместо Или? Някакси двете неща ми се струват свързани... Но нямаме време да разсъждаваме над това, тъй като с ужас откриваме, че на порцелановото момиче нещо му е станало! Ми то може ли да вярваш на порцелана, този студен, лишен от всякакви емоции материал за правене на момичета и чаши за чай? Какво очаквате вие, господин Поете? Явно вашето момиче не е изписано само с рационални емоции, както загатвате! Но както авторът сам твърди, той е “мъж по-различен” и неговото момиче вместо също да е такова, то се е уплашило дотолкова, че “от вътре някъде,май душата ти ще изкочи...” Гениално! Отново наченки на прикрита еротика и задачка за домашно на читателите да си представят откъде ли отвътре може да и изскочи душата... По-нататък авторът взима нещата в свои ръце, дотолкова, че почти карайки се на горкото порцеланово момиче и заповядва да му даде отговор какво да правят, защото очевидно той не знае. “Да се прибереш там, горе ли?Засрамена от искра непохватна,на пресметливо Купидонче някакво?”Авторът нескрито изразява своето нетърпение, дори се улавя лека неприязън, сякаш той усеща, че порцелановото му момиче ще се завърне там някъде горе, откъде е дошло. И това е финалът! Малко нечестен, ако питате мен. Като сериал, чиято серия свършва на най-интересното място и зрителят прекарва една неспокойна нощ в очакване на развитието. Това се случва и с читателите на стиха. Аз лично си представям следната картина – един вход, едно стълбище и една врата. Пред вратата те двамата, стоящи един срещу друг и мълчащи неловко. Може би в следващия стих ще разберем дали момичето ще се хвърли към стълбите, за да се покатери “някъде там горе” или ще се отдаде на своя внезапен тик и наистина ще получи това, което цяла нощ е чакала... Времето ще покаже...