СЕГА ПОВЕЧЕ ОТ ВСЯКОГА ТЕ ОБИЧАМ

автор: Pobeditel

Днес времето сякаш е спряло навън,
но нещо се случва във зимния ден.
Повярвахме в глобалното затопляне,
с това той е красиво необикновен.

И без белия сняг ще сме весели,
след като животът ни изпраща обич.
С теб няма никога да сме тъжни,
любовта също е прекрасен дар Божи.

В съкровените мечти диша реалност.
Харесвам малките ти недостатъци,
най-вече този, че си вълшебница.
Затова чувствата ми са безостатъчни.

Думите са безкрайно пространство,
прегръщам те, за мен си светлина.
Да съхраним съвършените мигове,
знаеш, че си любимата ми звезда.

Докосни със дъха си сърцето ми.
Усещаш ли го, мое чаровно момиче?
Топло е, бих казал много горещо.
Сега повече от всякога те обичам!

Пред този стих мога само да немея...
Представям си как лирическият се буди, денят е замрял, секундите са дълги като вечност. Сякаш времето е заспало зимен сън. Но в гърдите на героя трепка като малко птиче едно усещане, че нещо става, нещо се случва, нещо, което променя света. И, о! чудо! Изневиделица той получава прозрение какво е това 'нещо'! Това е денят, в който той и неговата възлюбена са повярвали в глобалното затопляне! И тази тяхна вяра прави денят им красиво-необикновен (може и без тире, това са само досадни подробности в еуфорията на тяхната радост). В секундата, в която двамата влюбени започват да вярват в глобалното затопляне, камбаните на асамблеята започват да бият тържествено, небето се пълни с гълъби на мира, носещи маслинови клонки в човките си и всичко носи едно неимоверно щастливо настроение. Младите влюбени се хващат за ръка и весело подскачат по своя светъл житейски път. На тях не им е нужен сняг, за да са весели, та нали си имат глобално затопляне! А животът им изпраща обич, и за това те няма никога, никога да са тъжни! Независимо от всичко! Може светът около тях да се разпада, може да вилнеят бедствия и епидемии, но те ще са във центъра на своята нирвана и няма да познаят тъгата. Опиянени от божията любов...или кой знае от какво друго... Та нали съкровените мечти на влюбените са на крачка от реалноста! Казват, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. Явно тук иде реч за много, много големи хора, ако приемем, че глобалното затопляне /което е огромно/ е било тяхна лелеяна мечта.
Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, лирическия открива, че любимата му има недостатъци. Но нищо не може да влоши прекрасното му настроение, предизвикано от вярата в едно по-добро глобално затопляне. Дори и такъв отвратителен недостатък като факта, че тя явно е вълшебница. Напротив, той и такава си я обича и то, както сам авторът казва – безостатъчно. Интересно ми е, какви ли са остатъчните му чувства…Но нямам време да мисля за това, понеже трябва сериозно да поразсъждавам върху следващото изречение, а именно:
Думите са безкрайно пространство,
прегръщам те, за мен си светлина.
?
Логиката ми се губи. Да речем, че думите наистина са едно безкрайно пространство, в което всеки може да се изгуби /особено антипоетите/, но “прегръщам те, за мен си светлина” какво общо има с това? Може би лирическата е онзи фар, който показва пътя на заблудилия се из собствените си думи автор? В такъв случай тя трябва да се постарае да свети по-силно, понеже за сега не се справя особено добре – любимият и здраво се е оплел в мъглите на дар-словото си.
Да съхраним съвършените мигове,
знаеш, че си любимата ми звезда.
Давай, момиче! Ти си любимата му звезда! Помогни му да съхрани съвършените мигове, щото ей на – докато се обърнем … и глобалното затопляне взело, че изчезнало.
В последния куплет лирическия достига до кулминацията на своята емоционалност и кара любимата си да докосне с дъх сърцето му. Въображението ми любезно ми поднася следната сцена – тя нежно отваря гръдния му кош, за да изпълни молбата му. Той, с примиращ от вълнение глас, я пита:
-Усещаш ли мое чаровно момиче?
Чаровното момиче усеща, колко горещо е сърцето му, дъхът и го докосва, след което явно се изгаря на горещото сърце, и побягва уплашено. Момичето остава без дъх. Но лирическият сега я обича повече от всякога! На нея това и стига, за това не смята за нужно да зададе въпроса дали сърцето му е така горещо благодарение на глобалното затопляне, или по принцип...
Ех...любов ли бе, да я опишеш...
Мисля, че Pobeditel се превръща в един от любимците ми. Още повече, че и той, като един истински антипоет, си върви в комплект с античитателите. Ще си позволя да цитирам една античитателка, почитателка на антипоезията на Pobeditel –
“ani_an написа:

Красиво обяснение!
Дай Боже, всеки му!

Хубаво е...много!”

Мила ani_an, пази Боже, бих казала аз. Ама ето на – сигурно щото съм толкова претенциозна, за това никой не ми се обяснява по такъв начин и никой не се радва с мен на глобалното затопляне. :(
Чието място в стиха така и не проумях, честно. Нито пък радостта на лирическите от него.
Бедни, ми бедни мозъко…защо се напъваш да разсъждаваш, като явно не можеш да достигнеш висините на поетическия гений!?