понеделник, 28 декември 2009 г.

Какво ми направи

Какво ми направи - bat^goiko

Какво ми направи,
защо ми го причини,
нима нямаш срам,
но и не спираш - продължаваш.

Какво направи със сърцето ми,
ах ти чаровнице,обичам те много,
обичам те по-много от вчера
и по-малко от утре.

Не знам какво ми направи,
не знам как ми го причини,
не знам но ми е влюбено,
искам да продължиш.


Моля! Но няма нужда да ми благодарите, че ви правя съпричастни към следващата почти гениална творба на поета Бат Гойко. “Какво ми направи” се пита лирическият герой на творбата, а аз се питам Какво ни направи – на нас читателите... Но тъй като това е трудно да се опише, защото често пъти поезията въздейства по начин, по който е трудно след това да се опише с прости думи, затова ще се концентрирам на това, което Тя Му е направила. От първите редове на произведението се подразбира, че лирическата героиня, неспомената пряко, е безсрамна правячка и причинителка на нещо. На какво, обаче, остава загадка. Също така се подразбира, че малката безсрамница не само, че му прави лоши неща, от които лирическият страда, ами и най-нахално продължава да го ПРАВИ! Във вторият куплет авторът е пощадил нас, нетърпеливите читатели и ни е разкрил обекта на нейното правене, а именно – сърцето му. Обаче! Ето тук се сблъскваме с литературния похват за противоречието! “Ах ти чаровнице” – ако досега сме се чувствали съпричастни към страданията на главния герой и тайно сме се надявали да хванем малкото момиче и най-безцеремонно да го нашамаросаме, за да спре да “прави” въпросното нещо на героя, то сега ние забелязваме или някакви мазохистични наклонности в лирическия или неговата непознаваща граници любов, която го кара да я нарича с мили имена, въпреки, че тя му прави нещо и то на сърцето! И разяснението не закъснява – още в следващото редче ние разбираме, че Той я обича и то много! И пак обаче! Обърнете внимание – “по-много от вчера и по-малко от утре”! Аз така не мога. Но той явно умее да обича всеки ден по по-малко или по по-много, а може би някои дни я обича и по двете. Третият финален куплет поставя пред читателя по-много въпроси. Както лирическият, така и ние не знаем какво му е направила, как го е постигнала и се чудим (само ние читателите) дали “правенето” е хубаво или лошо, радва ли се в крайна сметка той или страда, и това води до объркване, тъй като не знаем да страдаме ли с него или не. И все пак, авторът ни дава насока – “не знам но ми е влюбено, искам да продължиш”. Значи или му прави хубави неща или наистина е мазохист! Защо тогава първият куплет звучи като оплакване? Авторът е оставил това на нас читателите. Благодарим му за повода за размисъл и за удоволствието да се докоснем до едни толкова извисени емоции. Благодарим!

сряда, 23 декември 2009 г.

Поглед

Нямаше да се занимавам със следващата авторка, ако не бях видяла колко много се цени нейната “поезия” и колко много хора могат да спят спокойно след като са гласували за тези “стихове”. Това, което тук ме изумява, освен, че стиховете не казват нищо съществено, е и липсата дори на рима. В първия стих имаме следните опити за рима (в случай, че това не е бял стих). Видиш се римува със заговориш, мълчиш със как, усмихваш със така, сам със бледи, дума с пропуска, свито със плаха, срам с малко, излишна с хапя!

Поглед - Silviya_Markela

Идваш да ме видиш
и ме гледаш, и мълчиш.
Навярно искаш да ме заговориш,
но може би не знаеш как.

Гледаш ме и се усмихваш,
а погледът говори сам –
нима могат думите така?
Лексемите понякога са бледи…

Понякога проронваш дума,
а гърлото е свито -
не ще да я пропуска
и тя излиза тиха, плаха.

Защо е тоя срам?
Плахостта е тук излишна.
Отпусни се малко.
Аз не хапя.

В първия куплет авторката описва с малко думи една сложна ситуация – ситуацията на идването, виждането и заговарянето. В него тя изгражда основната идея на стиха – плахите опити на нейния мъж да и разкрие чувствата си. Засега те се разкриват само, когато той идва да я види и гледайки я, мълчи. Тя предполага, че той иска да я заговори, но “може би не знаеш как”. Във вторият куплет гледането продължава, но вече имаме прогрес – “гледаш ме и се усмихваш”. Прозирайки мъдро, че понякога лексемите са бледи, авторката ни разкрива силата на неговия поглед, който говори вместо устата му и оправдавайки иначе мълчанието му казва “нима думите могат така?”
В третия куплет разбираме, че той понякога проронва лексема....извинете, дума, но гърлото му е толкова свито, че “не ще да я пуска и тя излиза тиха запетайка плаха! Най-накрая на авторката и омръзва все така нежно да предполага защо той мълчи и по-дръзко задава директно въпроса “Защо е тоя срам? После мъдро и на място казва, че “плахостта е тук излишна”. Назидателно му заповядва да се отпусне малко и добродушно казва “Аз не хапя”. И нехапейки пише “поезия”.

Както може би сте се досетили, този стих има продължение:

Поглед (2)
Щом помисля за теб
и виждам очите ти.
Толкова са различни
-говорят и мълчат...

Устно приказки редиш
и аз те слушам,
ала погледът ти-
него как да разчета?

Май бориш се духом
-искаш да ме допуснеш,
но още не смееш...
Посмей!...

Затворя ли очии виждам твоите...
Искам да погледна зад очите ти...

Отново авторката разисква наболелия проблем с погледа, откъдето идва и наименованието на стиховете. Във втора част на трилогията авторката копнее за очите му. “Щом помисля за теб и виждам очите ти”. Тя е толкова влюбена, че мислейки си за него и виждайки очите му, осъзнава, че те са по-различни – “говорят и мълчат...” Говорят и мълчат едновременно или говорят мълчейки или мълчат говорейки? Подчертава се, че приказките, които той реди се редят устно (това е от изключителна важност!) Тя го слуша прехласнато, ала слушайки приказката се пита как да разчете погледа му, който отново или е започнал да говори мълчейки или да мълчи говорейки и очевидно това нея я обърква. Тя отново започва да размишлява относно неговите терзания и се чуди, кое е това, което го тормози – “май бориш се духом, искаш да ме допуснеш, но още не смееш... Посмей!...” Разбирайки неговата разтревоженост, авторката се опитва да вдъхне воля на любимия си и го кара да посмее. Но той явно все още не посмява и тя отново изпада в летаргична мечтателност, като затваря своите очи (за да види неговите), но това не и стига – тя иска да погледне....ЗАД очите му. Дали ще успее ще видим ето сега:

Поглед (3)

Погледнах зад очите ти.
Мислех го за трудно,
а оказа се лесно.

Чифт красиви очи
и повече нищо.Въображение...

Ще диря отново
единствените очи,
можещи да погледнат
зад моите.

Тук имаме една хубава новина и една лоша. Хубавата е, че тя все пак е успяла да надникне ЗАД очите му (както беше копняла) и това всъщност се е оказало по-лесно отколкото си е мислила. Но! Уви, тя е разочарована. Не знам какво е очаквала да види зад очите му, но е осъзнала, че отзад няма нищо. Или той с чифта си красиви очи е прикрил своята огромна празнота. А накрая се оказва сякаш, че лирическата е искала да надникне зад неговите очи, за да разбере дали те могат да погледнат зад нейните. Изобщо, задочието май наистина е интересно място за поглеждане, щом терзанието относно него е станало повод за написването на 3 засега стиха. Не се отчайвайте – тя продължава да търси единствените очи, които могат да погледнат зад нейните, следователно ще наднича иззад още други чифтове, докато най-накрая ги открие. Дотогава, ще отбелязва неуспешните си опити в поредицата “Поглед”...

СТИХЪТ НА ЩАСТИЕТО

СТИХЪТ НА ЩАСТИЕТО - pobeditel

Щ астие Ви пожелавам
А нгелски души от светлина.
С ърдечността в себе си пазете.
Т ворчеството да е Вашата искра.
И стинска радост за човека
Е да открие възвишена душа
В пределите на земния си път.
И когато Ви се случи това,
П ълноценно усещайте живота.
О бич да изпълва Вашите сърца,
Ж изнени бъдете, с весели лица.
Е динствено доброто прогонва злото.
Л юбов излъчвайте, никога тъга.
А посоката Ви нека е напред.
В ярвайте в Коледните чудеса,
А тази вяра ще превърне
М ислите в реалност и съдба.

Мили читатели, трудно ми е да устоя на желанието да не включа поредния бисер на поредния антипоет в темата за антипоезията! Жалко, че въпросният антипоет няма да прочете това. И следователно няма да се замисли. Но аз мисля, че на него му липсват познания и изобщо си няма представа що е то поезия. Явно знанията му се разпростират до това тук таме да има през ред през два по някоя дума, която се римува с друга. И толкова. Това е достатъчно да превърне всяка своя мисъл в стих. Какво е горното “произведение”? Едно пожелание към всички познати и непознати нему хора. Пресилено, шаблонно, изпълнено с фалшив патос, толкова характерен за този антипоет, чиято антипоезия следя отдавна. Жалко е и че хората, които четат така наречената му поезия, биват трогнати от това, че той ги нарича “ангелски души от светлина”, от това, че им пожелава весели празници и т.н и се късат да “харесват” тази антипоезия. А за един стих, не е достатъчно само автора да “четка” читателите и те да се умиляват на фалшивата загриженост, лъхаща от всеки ред. Но той и авторът и без това е писал в профила си, че е роден да покаже на хората пътя към доброто. Жалко, че не успява да го направи, поне не по качествен начин. Жалко е и че самият той не разбира, че това, което пише няма нищо общо с поезията, но затова пък е перфектен пример за това как и какво не трябва да пишем. Отвсякъде прозира...напъването на автора да сглоби стиха. Казвам да го сглоби, защото определено не му диктува музата. Той просто сяда и си казва – сега ще измисля стих. И започва да мъдри, да плете и да преплита словата си. Резултатът е това:

Щ астие Ви пожелавамА нгелски души от светлина.
(каква ли любов към човечеството трябва да питае неговата душа, за да ни нарече ангелски души от светлина!)
С ърдечността в себе си пазете.
(Мъдро, повелително, победително...)
Т ворчеството да е Вашата искра.
(Да, нека всички пишем с подобна искра, колко много бисери ще се родят...)
И стинска радост за човекаЕ да открие възвишена душаВ пределите на земния си път.
(Тук авторът се превъплъщава в ролята на гуру. И отново се усеща безграничната любов към човечеството!)

И когато Ви се случи това, П ълноценно усещайте живота.
(Пълноценно да усещаме живота? Затварям очи, поемам дълбоко дъх и започвам да го усещам. Живота изпълва дробовете ми. По устните ми се разлива усмивка. Усещам го...усещам го...усещам го....и сърцето ми подскача от радост...)
О бич да изпълва Вашите сърца,
(.....................................................)
Ж изнени бъдете, с весели лица.
(С весели лица! Винаги! По всяко време! На всяко място! Независимо какво се случва! Победителят повелява!
Е динствено доброто прогонва злото.
(Извечна, безсмъртна истина...)
Л юбов излъчвайте, никога тъга.
(Разбрахме се и преди малко – само весели лица!)
А посоката Ви нека е напред.
(Досега беше назад посоката ми, но – никога вече! Щом победителят казва и то със стих!)
В ярвайте в Коледните чудеса,А тази вяра ще превърнеМ ислите в реалност и съдба.
(Амин.)

Нищо лично. За жалост има и особено голямо търсене, може би затова има и предлагане на такъв тип произведения...

Върху мен

Автор: vasileian
Заглавие: Върху мен
Текст:
Изпикай се върху мен.
Хайде давай...
Стиска ли ти...?
Защо не...?
Мразиш ме...?
Ми давай, копеле.
Смачкай ме,ще чакам...
Накарай ме да крещя
О, свирепа твар.
Слей се с мен.
Просто го направи...
Издери ме, нарани ме...
Искам те...По дяволите,
шибаната ми кръв...
Защо кървя,а все още те обичам...?!

Първо искам да похваля младата авторка, заради това, че е тооолкова младичка - на 14 годинки, а вече владее такъв богат и образен език! Но не само това. Както се вижда още от пръв поглед, младото момиче е разтресено, буквално, от емоции.Толкова емоционално е приело факта, че обича своето копеле, че в нея избухва въпросът Защо? Защо по дяволите го обича и то кървейки? Всъщност това е финалът на стиха и не случайно – това е един екзистенциален въпрос, който тормози нейната крехка същност. Защо го обича след като смята, че той е страхлив, което пък се подразбира от следното: “Стиска ли ти?” Стиска ли му или не, все още не се разбира. Но кое дали му стиска би се запитал читателят – младата поетеса е уточнила още в първите редове – красиво, нежно и поетично тя заявява “Изпикай се върху мен”! “Хайде давай” не престава да го прикотква тя, което само демонстрира нейната смелост и жертвоготовност – тя е готова да поеме върху себе си дори продукта на този му мил жест! Без пряко да е казано ние разбираме, че той явно не смее да го направи поради незнайни за нас причини. “Защо не...?” поставя моментално и дръзко следващия въпрос. И без да чака отговор тя сама изказва своето предположение – копелето, тази “о, свирепа твар” навярно мрази женствената и и чувствителна все още детска същност. В по-нататъшните редове читателят усеща повдигане на адреналина от неочакваното, нейният хъс ще ескалира до неузнаваеми висоти само след секунди. “Слей се с мен” – тук читателят се позачудва или поне аз – за какво сливане иде реч? Дали тя възприема това той да се изпикае върху нея за сливане? Защото все пак имам чувството, че това го прикотква да направи от самото начало на стиха! Или става въпрос за някакво по-извисено и духовно сливане на две влюбени души...или по-скоро пръскащи се от страст души, толкова страстни, че в страстта си има опасност той да я издере и нарани, а тя да изкрещи. Точно така прозвучава и следващата фраза – “Искам те” – като вик, като крясък, който раздира нейната потресающо жадуваща персона. А “шибаната и кръв...” бива изпратена най-безцеремонно по дяволите и то само и защото си капела от нея, докато тя продължавала да го люби. Няма справедливост в този свят и това си е. Както по всичко личи, нито тя бива опикана, нито нейното възлюбено копеле се връща при нея, за да се слеят и да си покрещят. И всички тези емоции и сложни междуличностни отношения биват предадени с толкова малко, но забиващи се право в сърцето думи! Това е талант, мили читатели. Талант на едно 14-годишно девойче, което вече е преживяло поне една любовна буря в своя кратък живот. Буря, която е отприщила в нея вродената и поетичната муза и несъмнена даровитост. Не ни остава нищо друго освен да се преклоним пред Божията дарба и да очакваме с нетърпение следващия и стих, в който може би ще разберем какво се случило след товаааа......
“Стиска ли ти...?
Защо не...?
Мразиш ме...?
Ми давай, ко-пе-ле....припявам си аз, разделяйки се поне засега с тази тема...

вторник, 22 декември 2009 г.

Завинаги моя!

Завинаги моя!
Не, не...

автор: Ivanski

Завинаги моя, да искам да си
като те видя в такси, да обичам твойте коси!
Твойте вежди и всичко друго
искам само да съм с теб, и ти да ми простиш
за това което направих според мен да, живота ти отрових!

Но недей ме слуша, нека се изкаже твоята душа
искаш ме или не, имаш пари ама си зле
дали е така, това не знам
но аз знам че ти си там.

Не ми се вярва, но да тя ще вярва
да тя ще ми повярва, щом любовта я мярва!

Завинаги моя, да това е моята мечта
от преди до сега, аз желая те да!
Но ти така и не разбра, да любовта ме избра!

Да, завинаги моя искам аз да си
желая те но, не мерси!

"Завинаги моя!" е една невероятна творба, наситена с изключителна образност, жива чувственост и страхотни внушения. След прочита и в душите на читателите върлува истинска емоционална буря. Още самото заглавие показва категоричността на чувствата на лирическия герой. "Завинаги" - това звучи наистина категорично. Завинаги значи вечност. Той желае любимата му да му принадлежи без остатък, без колебание, и не само за 2,3 години (както беше в една от предните му творби), не дори и за 7,8. А завинаги. И всичко това е заповядано някак. Подчертано със силата на удивителния знак, който в случая превръща желанието в повеля. В разрез с всичко това идва интрото на стиха, което е кратко, но многозначително. "Не, не..." Сякаш лирическия сам осъзнава, че няма нищо вечно на този свят, разбира го с ума си, но не и със сърцето. Душата му крещи с всички сили "ЗАВИНАГИ!" , а някъде отдалеч се чува тихия глас на разума, казваш своето плахо не...
И тук е момента, в който започва истинската изповед на лирическия герой -
"Завинаги моя, да искам да си
като те видя в такси, да обичам твойте коси!"
Той отново съобщава за своето желание да притежава обекта на чувствата си, но вече добява и някаква конкретност, звучаща леко като претенция - като я види в такси, да обича косите и. Което значи, че ако девойката е пешеходка, може да бъде с мръсна и неподдъжана коса. Но качи ли се в такси - нещата моментално се променят - косите и трябва да са перфектни, за да може лирическия да ги обича. В следващия стих, обаче, откриваме, че тази претенция той има не само към косите на възлюбената си, а и към веждите и, че и към всичко друго.
"Твойте вежди и всичко друго"
Но изричното подчертаване на веждите и косите говори за изразен фетиш към космИ ( важно е ударението да е на И). Явно Ивански изпитва необяснимо влечение към окосмяването по женското тяло.
"искам само да съм с теб, и ти да ми простиш
за това което направих според мен да, живота ти отрових!"
Младият автор сам признава, че явно поезията му не струва, тъй като е "отровил" живота на момичето на мечтите си, което по първи подозрения се казва Тити, по втори - Теми. Не е ясно дали само с поезия е бил тровен въпросния живот, но тя е достатъчна, според мен.
Авторът държи на диалога - "Но недей ме слуша, нека се изкаже твоята душа". Иска и любимата му да вземе отношение по въпроса, но засега тя упорито мълчи. А може и да не може да се вреди, кой знае...
"искаш ме или не, имаш пари ама си зле" - от тук ясно си проличава авторовото високо самочувствие - независимо какво е материалното състояние на девойката, тя няма как да се чувства добре, след като няма Ивански. Или след като Ивански я няма. Което май не е много едно и също.

По плажа…

автор: Mimonche

Сънувах те! Беше безумно,

а да си спомня е трудно!

По някакъв плаж аз тичах

и твоето име сричах;

ти звънна, оказа се близо

и бързо дойде сякаш с бриза.

Погали ме, аз се усмихнах

и за миг сякаш всичко утихна.

Погледнах те, ти се извърна

и грозно гръб ми обърна…

Аз стреснах се и онемях,

от болка почти побелях.

Във този миг ти ме прегърна

и всичко в мен преобърна.

“Шегувам се” каза и млъкна

и право в сърцето ми бръкна.

“Какво правиш?” попитах те нежно,

а ти ми отвърна небрежно –

“Какво искаш да ти кажа?”

и продължи сам по плажа.

“Не може така” се усмихнах,

затичах се и те настигнах.

това
"По някакъв плаж аз тичах

и твоето име сричах; "

е любимия ми момент!
Само си го представете...Камерата е далеч: тя тича по пясъка, вълните се разбиват в брега, небето е някъде по залез, вятърът развява косите и...Изведнъж камерата се приближава към лицето й и вие виждате как устните и се движат. Може би си тактува, докато бяга? Нещо от рода на "Раз-два, раз-два"...Но когато се приближавате повече, с изненада дочувате "Пе-шо, Пе-шо" /примерно/...
Не знам, много ли хора тичат по плажовете, сричайки разни имена? И какво, всъщност внушава тази картина? Пък де да знам...Ако е имал някое сложно и трудно произносимо име /като Навуходоносор, например/ , верно трябва да сричаш, за да го произнесеш правилно :(

Не сме по-добри в нищо друго

Напоследък се натъквам на невероятни стихове.
Ама толкова невероятни, че не мога да устоя да не ги събера на едно място!
Да започнем с

Не сме по-добри в нищо друго

автор:Rois

Сериозна. Някога била съм.
Но не и точно сега.
Сега съм цялата във пясък,
а някъде в мен той губи си ума.

Не знам, тялото или очите,
или пък самоувереността.
Не знам. И "не" не знам как се изрича,
когато е около мен в края на вечерта.

Разливам водката на бара,
до копчето на ризата му да стигна.
Всички мъже на неговото място до мен искат да сядат.
Всички жени искат по-нагоре от мен полите си за него да вдигнат.

Знам, че ме искаш. Знам, че те искам.
Кръвта ни е еднакво, неверно луда.
Ела и алкохол, и нещо друго по мен разплискай.
Ти и аз не сме по-добри в нищо друго.

След прочита на този стих, аз разбрах, че авторката му си е вдигнала високо полата, пясъкът си губи ума в нея, а тя е най-добра в разплискването на алкохол и други неща по себе си. А дано. Понеже в писането на поезия хич я няма...
Освен това разбрах, че тези, дето слагат некролозовите надписи по кутиите с цигари, трябва да слагат подобни и на обложките на дисковете на фолкзвездите.
Щото ето до какво води пристрастеността към подобна музика...