понеделник, 28 декември 2009 г.

Какво ми направи

Какво ми направи - bat^goiko

Какво ми направи,
защо ми го причини,
нима нямаш срам,
но и не спираш - продължаваш.

Какво направи със сърцето ми,
ах ти чаровнице,обичам те много,
обичам те по-много от вчера
и по-малко от утре.

Не знам какво ми направи,
не знам как ми го причини,
не знам но ми е влюбено,
искам да продължиш.


Моля! Но няма нужда да ми благодарите, че ви правя съпричастни към следващата почти гениална творба на поета Бат Гойко. “Какво ми направи” се пита лирическият герой на творбата, а аз се питам Какво ни направи – на нас читателите... Но тъй като това е трудно да се опише, защото често пъти поезията въздейства по начин, по който е трудно след това да се опише с прости думи, затова ще се концентрирам на това, което Тя Му е направила. От първите редове на произведението се подразбира, че лирическата героиня, неспомената пряко, е безсрамна правячка и причинителка на нещо. На какво, обаче, остава загадка. Също така се подразбира, че малката безсрамница не само, че му прави лоши неща, от които лирическият страда, ами и най-нахално продължава да го ПРАВИ! Във вторият куплет авторът е пощадил нас, нетърпеливите читатели и ни е разкрил обекта на нейното правене, а именно – сърцето му. Обаче! Ето тук се сблъскваме с литературния похват за противоречието! “Ах ти чаровнице” – ако досега сме се чувствали съпричастни към страданията на главния герой и тайно сме се надявали да хванем малкото момиче и най-безцеремонно да го нашамаросаме, за да спре да “прави” въпросното нещо на героя, то сега ние забелязваме или някакви мазохистични наклонности в лирическия или неговата непознаваща граници любов, която го кара да я нарича с мили имена, въпреки, че тя му прави нещо и то на сърцето! И разяснението не закъснява – още в следващото редче ние разбираме, че Той я обича и то много! И пак обаче! Обърнете внимание – “по-много от вчера и по-малко от утре”! Аз така не мога. Но той явно умее да обича всеки ден по по-малко или по по-много, а може би някои дни я обича и по двете. Третият финален куплет поставя пред читателя по-много въпроси. Както лирическият, така и ние не знаем какво му е направила, как го е постигнала и се чудим (само ние читателите) дали “правенето” е хубаво или лошо, радва ли се в крайна сметка той или страда, и това води до объркване, тъй като не знаем да страдаме ли с него или не. И все пак, авторът ни дава насока – “не знам но ми е влюбено, искам да продължиш”. Значи или му прави хубави неща или наистина е мазохист! Защо тогава първият куплет звучи като оплакване? Авторът е оставил това на нас читателите. Благодарим му за повода за размисъл и за удоволствието да се докоснем до едни толкова извисени емоции. Благодарим!

Няма коментари:

Публикуване на коментар