неделя, 1 август 2010 г.

Друго важно съобщение!

Понеже вещицата обича да и е подреденко /иначе няма да играе :D/* и понеже идеята на този блог е да се "разнищват" разни антистихове, днес тя извърши Голямото Пролетно Почистване /ловко избягвайки да забележи, че е последния ден на юли/. Събра всички бележки от битките с едни величества и ги записа в Хрониките на Блатото /защото нищо не трябва да се губи току-така/. На основната страница на блога ще има само "литературни" произведения и прилежащите към тях 'анализи'. Всичко останало се намира на страницата "Блатни приказки (Или хронология на една странна "война").
Всички коментари са запазени също. Извинявам се на авторите им.
С.О., ако четеш - поздрав за теб с невероятната pin4e

Бабешки хамак

Старити пу принцип се пливят,
прекупавът, някугиш пуливът.
Аз пъ имам бабишки хамак.
Дръта съм, убачи съм щасливъ!

И кугат приваля съ динят
хаквъм са в хамака...Да съ клатя.
Имам хъс. Арактер. И инат.
Мога да съ лашкъм ду лунатъ.

Начи тъй ми й убау пъ там!
Дигам си кракити на високу.
Кату паяк ф мрежити си сам
си са шира...И ми йе широку.

Заранта утнову ша пливя,
чи гудинъта иднъ...дъждовнъ.
Ма утеха имам. Ни ривъ,
и дукат умръ ша ми й удобну.

22.08.2005
Това по повод запитването ти снощи.
Авторката пише убийствено добра поезия, а и хумористичната и е велика.
Такива стихове нямат място тук. Тяхната цел е да развеселят читателя. Не да докоснат някакви нежни струни в душата му. И успяват. Докато анализираната от нас поезия има /уж/ за цел да онежности читателите или да ги затрогне, или...де да знам и аз, абе да достигне до нечии души, най-общо казано. Но...поне мен единствено ме разсмива.
Там е разликата :)

*"— Ако около мен не е чистичко и спретнато, няма да играя — провикна се Карлсон. — На тази мръсотия трябва да се сложи край. Какъв късмет имате, че във вашия дом е дошъл най-добрият прахосмукачочистач в целия свят!"

сряда, 28 юли 2010 г.

Празна малка усмивка

автор: Кристо

Тук моята фалшива усмивка,
задушливо, грижливо поставена
върху всяка твоя крива извивка,
неочаквана, даже неканена,
покорява ме и аз вече съм друг...
Неистински... лъжа най-вече теб,
че всичко, което обичам, е тук,
а всъщност душата ти не е наред...

Не ми казвай какво са те учили,
в училището за красиви думи -
ти си просто празна малка усмивка
и всичко останало ти е пренадуто...

Аз имам вина и сега го признавам,
че ценя в тебе само външния чар -
твоите гърди искам да притежавам
и на дупките ти да съм господар.
Но какво да направя, те питам -
когато ти нямаш друго да предложиш?
Върху теб само мога да скитам,
и дали те ранявам, не ме тревожи...

Не ми казвай, какво са те учили,
в училището за красиви думи -
ти си просто празна малка усмивка,
и всичко останало ти е пренадуто...

Не и в училището за красиви думи,
не и в университета на живота ни -
не в историята помежду ни,
не и в скърцанията на леглото ми...

Пълен с кръв,
изпраща знак,
вода, пот, стръв
едничък глад -
не страст,
не гнусота,
не лъжливия цвят,
не общия страх,
за самота
от целия свят -
върху тебе уморено,
по твоето тяло -
аз съм изцяло червено,
а ти си цялата в бяло!
И не точка,
не стрелка,
а цяла страна -
безпосочно
на картата
на любовта...

Подвластен на юлските жеги, нашият вечен романтик, чувствителен естет и виден еротоман - Кристо (The Господарят на дупките :), отново е тук, за да ни отведе във вълшебната страна на пое(ро)тичното изкуство и да си каже к’вото му тежи на душата.

Естествено, отново трябва да сме прецизно съсредоточени в мислите на автора, ако желаем да разберем какво е искал да ни каже той. В първия куплет, привидно, говори за някаква усмивка! Обаче, усмивката, такава, каквато я познавам аз, някак си не ми се връзва с описанието и, и затова ми хрумна, че може би поетът символизира нещо друго, навярно някакъв атрибут, навярно щото по форма малко му прилича на усмивка?! Примерно. Та така погледнато, вече си представям как тази “усмивка”, макар да е от фалшив материал, е положена върху кривите!, забележете, извивки. (Ей значи, да не си права извивка в днешно време, че неуважена ще си останеш!) Не знам от фалшивия материал ли (неестествените материи водят до запарване, всички знаят), от какво ли, но “усмивката” е задушлива, което според мен не е хубаво, но това е компенсирано с факта, че е грижливо поставена, а може би именно затова е извадена. Да се проветри. В следващите редове малко се обърквам: “покорява ме и аз вече съм друг...” излиза, че Кристо е покорен от собствената си “усмивка”? Значи първо сам си я вади и поставя само върху кривите извивки, което говори за умисъл, а после уж неочаквано бива покорен? Както и да е. Повече ме впечатли следния куплет:

“Аз имам вина и сега го признавам,
че ценя в тебе само външния чар -
твоите гърди искам да притежавам
и на дупките ти да съм господар.”

Ненаситният поет осъзнава, че го привлича само външния чар на любимата и с угризение признава този си малък недостатък. И все пак не може да се удържи и открито заявява, че желае да притежава гърдите и и на дупките и да е господар! Навярно тя не му е оставила друг избор и е виновна, че не може нищо, освен тези си чарове да му предложи, но пък и Кристо е малко лаком. Все пак, по мои скромни сметки, поне към 7 чара ще да са разпръснати нейде върху въпросното момиче и то без да броим гърдите!

“Върху теб само мога да скитам,
и дали те ранявам, не ме тревожи...”

(Кристо, предполагам, ако се стараеш да уцелваш дупките, няма как да я раниш, тъй че спокойно, наистина няма за какво да се тревожиш...)

По-натам, на поета нещо му става и той започва яростно и напевно да отрича.

Не на това, не на онова, не на трето...и къде ще му излезе края, питам се аз! Както и да е, всъщност, защото и без това не мога да проследя не(стройната) кристова мисъл и вече не се и опитвам. Но съм щастлива, като си представя следната мила картинка...

“аз съм изцяло червено,
а ти си цялата в бяло!”

Кристо! Абе вие да не сте... мартеничка?!

вторник, 27 юли 2010 г.

Ама да му се невиди!

Понякога се чудя хората четат ли това, което пишат, или направо публикуват.
Нямам време за анализи сега, но обещавам такъв при първа възможност.
http://www.stihovebg.com/Poeziya/Erotichna/SLANCHOGLEDOVO-MOMICHE/112630.html
Макар че нужен ли е въобще.
Ужас, честно.
В своя защита - заглавието ме подведе.
ужас, ужас...

петък, 23 юли 2010 г.

До старият исъхнал дъб

Автор: bidbilionka

До старият исъхнал дъб
стоеше рибата, опъната по гръб
поклащаше й вятъра хрилете,
а перките се удряха в бяло цвете.

Очите рибешки покрити с прах
сега изплащат своя грях,
че нищо не продума устата пълна с кал,
когато я попита БОГ - "Какво не съм ти дал?"

Съсухрените перки, одраните хриле
не съжали ги никой, изяде ги едно петле.
А цветето, туй чудно бяло цвете,
след ден или след два вихрушката го смете.

До старият исъхнал дъб
приседнал беше бятъра потънал в скръб.
Замислен бе за цветето и и за прахта в хрилрте,
който сам той в страстта си помете.

Искам да запозная публиката с един стих, който е или дълбоко философски, или аз съм потресаващо глупава. В него не просто лъха на сюрреализъм, той е най-сюрреалистичния стих сред стиховете. Дори и правописът му е сюрреалистичен. Иначе не мога да си обясня думата "исъхнал".
И...да се опитаме да проследим нишката на мисълта на авторката. В първия куплет тя ни въвежда в произведението си и на мястото на събитията, описвайки детайлно точно обстановката - явно действията се развиват на открито, не става ясно в поле или гора, знае се само, че на мястото има един изсъхнал дъб. Извинете, исъхнал. До него, опъната по гръб стои рибата. Още тук читателят започва да си задава тревожно въпроса
"Уат дъ хел/фак..?" (според речника на читателя) Но авторката не го оставя да се чуди дълго, рисувайки пред очите му поклащащите се от вятъра...хриле? Читателят може да си мисли, че хрилете по принцип се намират вътре в рибата, но, хей, това тук е сюрреализъм!(Поне аз така си мисля, де.) И за да не задълбочава много читателят в чудене, авторката продължава с описанието на перките на рибата, които се удрят в едно бяло цвете. Да разнищим малко символиката - И(з)съхнал дъб, риба, с развени от вятъра хриле и перки и едно бяло цвете. Рибата и дървото явно са мъртви. Мъртви, като света, в който живеем -един духовно и(з)съхнал свят, в който нищо не е на мястото си - нито рибата е във водата, нито хрилете и са на мястото си. Но като символ на все още живата надежда до тях стои бялото цвете. Чисто и неопорочено от тази бездуховност.
Във втория куплет авторката се опитва да обясни на читателя защо рибата е обречена на това. Очите и са покрити с прах. Може би това е символ на нашето заслепено от алчност общество. И ето - чудещият се читател получава един отговор - защо рибата е там? Защото сега тя изплаща своя грях, че когато Бог я е попитал "Какво не съм ти дал?" тя, с пълна с кал уста не е казала нищо... Ако беше отговорила на Бог, може би сега щастливо и доволно щеше да си плува в бистрите води на живота. Но! Забележете!
"че нищо не продума устата пълна с кал"
Устата и е била пълна с кал. Как може да каже каквото и да е, с пълна с кал уста? Не може! И Бог прекрасно е знаел това, задавайки и своя въпрос. С това авторката може би иска да каже, че Бог просто си играе с нас - първо ни пълни устите с кал, после ни пита дали искаме още нещо и като не му отговорим - мята ни до някой и(з)съхнал дъб и оставя хрилете ни да се люшкат от вятъра. Всичко е обречено от самото си начало. Спасение няма.
В третия куплет нещата съвсем ескалират. Перките, до преди малко удрящи се в бялото цвете (символично докосвайки надеждата) и одраните хриле вече ги няма -
без капка съжаление ги е изяло едно петле. (??!) Петлето е нов герой в драмата. Авторката постепенно вмъква нови персонажи в произведението, разширявайки
сюжетната линия. Как е попаднало петлето там, не е ясно. Знае се само, че е било гладно. Навярно то е символ на духовния глад, в който живеем и който безразборно поглъща всичко, дори и самия живот.
И за да е пълна драмата - дори единствения символ на чистотата и надеждата вече го няма - бялото цвете е сметено от вихрушката, която е минала през мястото на събитията след ден или два.
Сега от картината лъха още повече самота. Там са останали само и(з)съхналият дъб и б(в?)ятърът. Бятърът е потънал в скръб, породена от собствените му мисли.
Той мисли за цветето и за прахта в хрилете, които сам е помел. В своята страст. Може би сега дълбоко съжалява, че заслепен от някаква мимолетна страст е унищожил единственото живо нещо в този сюрреалистичен свят?
Но от какво е породена тази му страст? Не знаем. И защо съжалява, че освен цветето е помел и прахта в хрилете? И това не знаем.
Много дълбок, много замислящ стих.
Авторката майсторски рисува една постапокалиптична картина, хвърляйки читателя в дълбок душевен смут. След прочита на този стих на мене лично ми идеше да седна и да плача три дни и три нощи, докато приема безспорната истина, че нищо на този свят няма смисъл, животът няма смисъл, ние сме едни малки играчка в ръцете на Бог и рано или късно петлето ще изкълве хрилете ни и вятърът ще отнесе надеждата неясно къде.
Мдам.
Сега се чувствам депресирана, но въпреки това се възхищавам на майсторството на авторката.
Обаче тайно подозирам, че тя самата не е знаела какво точно пише, докато е писала.

сряда, 21 юли 2010 г.

Дива самодива

автор: Manja

В съня си те призовах,
оргазъм преживях,
и то не веднъж,
но се събудих изведнъж,
цялата мокра и влажна
и се почувствах важна,
защото си ме задоволил
и цяла нощ с мен си бил.

На утрото не се нервирах,
мислите си събирах.
Значи можело и така,
но ще се повтори ли нощта?
Ще те видя ли през деня?
Съня си да ти споделя!

Целия ден за теб си мисля,
искам всичко да осмисля,
че не греша,
и твърдо да реша —
ти нямаш отмяна,
само с теб съм засмяна,
доволна и щастлива,
дива самодива!

Вече съм споделяла тук какво е мнението ми за еротичната поезия.
И не мога да не се преклоня пред този шедьовър на антиеротиката в литературата.
Не знам има ли смисъл да отбелязвам всички поетични находки в този антистих, понеже той достатъчно красноречиво говори сам за себе си, но все пак - изтънчените рими показват дълбоката чувственост на авторката, която като всяка уважаваще себе си жена не може да не сподели своите еротични сънища със света, разбира се под формата на мерена реч. Нейната лирическа героиня има дарбата да призовава любимия в съня си и тази дарба вероятно и е подарена от нейната фея-орисница още в люлката. Нейният възлюбен пък (на лирическата, не на феята) има дарбата на сънищен полов атлет, за който женските оргазми са нищо работа, от което лирическата е възхитена.
"оргазъм преживях,
и то не веднъж"
Тук публиката би трябвало да избухне в бурни аплодисменти и да завиди на множествения оргазъм на лирическата.
Но уви, всичко е толкова кратко! Сънят свършва. Обаче лирическата никак не е разочарована от това. Напротив, тя се чувства важна. Понеже е мокра и влажна и понеже цяла нощ любимият и е бил в нейният сън и е задоволявал либидото и.
(А къде е бил всъщност физически и кой точно е задоволявал не е ясно, ама няма нищо, важно е жената да е доволна ;))
Явно еротичния сън действа благотворно на лирическата и на сутринта тя не е нервна (което ме кара да стискам палци авторката да се припокрива с лирическата и по-често да сънува такива сънища, та в случай, че евентуално попадне на този блог да не се чувства изнервена от кощунственото ми държание и да е по-снизходителна с мен, злобното човече (или песоглавецът*, както ви е удобно :)), защото напоследък много ми дойдоха парламентьорите на обидените Творци :'()...
Но да не се разсейваме! След минутите на блаженство идва ред на минутите за размисъл. Една градация на емоциите усещам тук - от чисто физическо изживяване нещата прерастват във ментално такова. Лирическата си задава екзистенциални житейски въпроси:
"Значи можело и така?" (може бе, на сън всичко може!)
"Но ще се повтори ли нощта?" (Ха дано! Поради известна вече причина :D)
"Ще те видя ли през деня?" (Е, тук вече ще замълча, защото не знам какво е решила съдбата на нашата героиня)
Разтърсващия сън, с който бяхме запознати в началото на стиха, води лирическата до дълбок целодневен размисъл, след който тя трябва да вземе едно важно решение - че не е сбъркала, сънувайки точно Него и решението и е твърдо (хм...явно повлияно от една друга сънувана твърдост :D) - Той е Единственият, не може да бъде заменен с никой друг, понеже САМО той е човекът, която я кара да се усмихва, да е истински щастлива, да е ...хайде всички, в един глас...на три:
еднооо
двееее
трииии
ДИВА САМОДИВАААААААААААААА!

Мъже - държите в ръцете си ключето към успеха! След този стих става ясно, че на света има жени, които лесно могат да бъдат направени щастливи. Достатъчно е само да се появите в съня им, да ги дарите с 2-3-5 или колкото ви сърце иска оргазма (не забравяйте, това е сън, вие можете всичко!) и готово - на сутринта до вас няма да лежи някоя изнервена и войнствено настроена рошла, а мило и мъркащо котенце, готово на всичко за мъжа, който е успял да я накара да се чувства мокра, влажна и важна!

Прекрасен стих, а? Вълнуващи, дълбоки емоции, нежна, женствена чувственост, пресъздадени с умело владеене на Словото...
И накрая - аз. Моля ви се. Видната разрушителка на крехки вътрешни светове. Чакай да си поръся главата с пепел, задето не харесвам подобни глупости...

П.П.
Нека този стих бъде специален поздрав към всички онези знайни и незнайни защитници на антипоезията и любители на изразяването на емоции в (не съвсем) мерена реч.
Надявам се дружно да ахнат и да се възхитят на текста, след което да обединят усилия и да започнат още по-настоятелно да ме убеждават в красотата на тази (анти)поезия :)


*песоглавец - обръщение към мен от един изискан защитник на (антипоезията). Виж коментарите ТУК

Кофти настроение

автор: defiant_spirit

Мили читатели,

Бих искала да Ви представя поредния, за някои анти, за други истински поезиен шедьовър и много се радвам, че вече освен за тези, които са тук, за да прочетат анализа, този блог е полезен и за едни други почитатели, които обаче се откриват в самите стихове. Та мисълта ми е, че се радвам ужасно, задето блогът достига и докосва всички вкусове :)

А този стих е и доста актуален, понеже изразява по неописуемо поетичен и образен начин моментното настроение на автора. Моля насладете се на тази перла в океана от поезия и изивнете, че не мога да се изразявам тъй красиво, както го е сторил сам Поетът...

Днес изобщо главата не ме слуша,
само да не взема да се вкарам във кауша.
Превъртях направо, не знам какво да кажа,
чакам някой да се сопне и да го размажа.

Кажи бе копеле! Ела ми тука!
Знай че за живота ти никак не ми пука.
Идваш при мене и ми разправяш за грамажа,
ритам ти шамар в главата и те просвам на паважа.

Лежиш и фъфлиш - болка е голяма,
а аз отскачам и ти вкарвам и коляно.
Плюеш зъби, кръв и храчка мазна.
Знам от прашеца главата ти е празна.

Казвам си: "Недей!Защо да е така?
Вземи малко пей сега за любовта!"
Да да пея ама нея хич я няма,
главата шамандура, а душата черна яма.

Карай минавам и нататък продължавам,
такива като тебе не ги уважавам.
Вървя си напред, по улицата ходя
и натъквам се напред на неволя след неволя...

Както сигурно усетихте, бурни емоции и хаосни мисли ще да вършеят душата на този съвременен поет, съумял да се изнанализира и претворил същността си в рими, които докосват най-тънките струни на крехките и чувствителни читателски души. Авторът размишлява над своята непослушна глава, която го кара да върши неприсъщи нему дейности, но като един истински творец, той може единствено да следва душевния си порив и да изповядва на белия лист случващото се в главата му. За наша радост го е обрисувал толкова живо, че ние си представяме не просто статични кадри и картини, ами четейки, направо сме там, до него, в реално време и ставаме свидетели на един динамичен и енергичен екшън. И не само това! Толкова сме се вживяли, че когато Той замахне, неусетно се улавяме, че и ние замахваме лекичко към монитора и бамммм в лицето на жертвата! Така хем помагаме на поета, хем удовлетворяваме собственото си кофти настроение. Защото и ние сме хора и ние имаме слабите си моменти. Моменти, в които тръгваме да се разхождаме из улиците и на първия срещнат, който ни погледне, свирепо подвикваме:
“Кажи бе копеле! Ела ми тука!”
Това хем изразява нашата хуманност, хем показва отличителната ни смелост и дързост, хем доказва колко е важно в днешно време да можеш да комуникираш с непознати, за да има винаги с кого да си говориш. Когато копелето се доближи и започне да ни разказва за грамажа, ние набързо прелистваме репертоара с хватки на Джеки Чан и бавно и премерено залепваме ръката си на наглата му буза. След което благодарим на мама и тати, че като малки сме тренирали йога и с тигрова гъвкавост и чевръстост ритваме ръката си по бузата на копелето. Така се получава специалният ефект – да ритнеш шамар в нечия глава! Доволни от себе си, се наслаждаваме на болката на фъфлещото, повалено на паважа копеле и това предизвиква у нас едновременно симпатия, умиление и жажда за още. Като кадър от някоя бойна видеоигра, ние и поетът отскачаме и хоп – отново се приземяваме в попивалника на нашето кофти настроение и този път му вкарваме, нежно и ефирно, колянце.
Тук излизаме от поетичната реалност, в която ни е вкарал авторът, само за да се насладим отстрани на изключително красивите и нежни думи и внушения на следващия ред, излязъл изпод пръстите на поетичния гений, на когото биха завидяли Пушкин, Яворов и Дамянов в куп, защото техните посредствени глави никога не са успяли да съберат толкова грация само в няколко думи...

“Плюеш зъби, кръв и храчка мазна”

Тук съжаляваме, че не сме си взели нещичко за хапване, докато четем и дълго се дивим на силата на поезията.....мда....няма нищо по-поетично от изплюти зъби, малко кръв и накрая десерта – храчка мазна! ...Да ни е сладко!

По-натам поетът успокоява топката. Той прави невъзможното – започва да си говори, с цел да обуздае кофти нрава си. И нали е поет, а поетите пеят за любов, той си казва:

"Недей!Защо да е така?
Вземи малко пей сега за любовта!"

Ами да! Защо трябва да млатиш първото копеле, изпречило се на пътя ти, вместо да вземеш малко сега и да попееш за любовта? Може би, защото ще си като всички други поети, пеещи за любовта, а ти искаш да бъдеш различен? И все пак запяваш тържествено, макар, че любовта я няма, прозрял, че няма какво да уважаваш такива екземпляри, има и по-важни неща в тоя живот, нали....
Напред Поете, само напред по улицата! И пазете се от чуждите неволи, за да не помрачат и без друго кофти настроението Ви!

И благодарим за този извисяващ, освежаващ и тонизиращ душата стих! След него, несъмнено, аз съм по-добра и чиста.

понеделник, 14 юни 2010 г.

За стомашните сокове и горещата вода под налягане

Нали съм човек, не мога да бъда съвсем безпристрастна.
И точно за това си имам своите любимци сред авторите на антипоезия.
Явно Silviya_Markela е една от тях.
Еми какво да направя, като ме вълнуват стиховете и! То едва ли някой
може да остане безразличен към тях, ми се струва.
Преди известно време в един свой стих авторката беше възпяла завидния си апетит.
И той (завидният апетит) явно се е възгордял и още повече се е развихрил.
Или просто тя е решила, че една ода за него не стига и му е посветила още една.

Чревоугодничество

Изкушавам се от аромати,
обещаващи блаженство
за рецепторите вкусови
и стомашните ми сокове:

от царевицата варена,
от ягодите сочни,
от козунака пухен
и дъхавия пъпеш.

Изкушавам се от визия,
запленяваща очите,
що буди апетита,
който трудно се засища:

от шоколади нежни,
от целувки захарни,
от солети хрупкави
и топящ се сладолед.

М?
Тъй е то в съвременната антипоезия. Човек ако не спомене стомашните си сокове в стиховете си, къде?
Честно, аз лично никога не съм усещала блаженството на моите, но може би точно за това и не съм ги възпяла.
Както и да е, хората имат различни музи.
А явно Silviya_Markela е една многопластова личност, която се вълнува не само от еуфорията на вкусовите си рецептори, но и от любов с лек привкус на бойлерна еротика.
Не знам защо тя се е почувствала като река.
На мене ми остави асоциация за бойлер...чайник...самовар? (макар че не съм виждала самовар в действие, но...)

Преляла река

Превзема ме копнежът нежен
до теб да се докосвам,
приижда на вълни
огненометежни, бели;
водите ми се сгряват,
сгряват се, завират
и навън напират!
Изливам се над бреговете
и към теб потичам!
Поливам всички километри,
заливам пътя черен,
който ни дели,
няма го, изтрит е!
При теб дотичам жадно
с мойте ласки-капки -
свещи жарки разгорени!
За миг пред твоя лик
застинала без дъх
пламнала те съзерцавам!
Но само е за миг!
И, о, сбъдване жадувано!
Обгръщат те водите ми,
потъваш в мен,
донесъл забрава...

Е?
"водите ми се сгряват,
сгряват се, завират
и навън напират!"
Ако не бойлер, то поне някакъв котел.
Но е факт, че голямо сгорещяване е настанало!
Да си призная, тези напиращи навън води и други асоциации ми предизвикаха, но, от мен да мине, ще ги спестя на публиката.
Разчитам на нейното въображение :D
Не знам кое кара почитателите и да твърдят, че това е 'красив копнеж', но явно и двамата са на едно мнение.
Всъщност, той копнежът може и красив да е. Ама така е изразен, че всеки малко-малко трезвомислещ мъж би си плюл на петите и би побегнал във всички посоки, за да се спаси от щавещото нашествие на заврелите води на лирическата.
Та...ще ми се да попитам - това стих-покана за любов ли е, или стих-заплаха?