Трагично, смешно, трагично смешно и ... ами зависи кой от къде го гледа :)

четвъртък, 28 януари 2010 г.

Разочарована останах...

Разочарована останах...- illiqnaaa

Сломена мъча таз запалка
-търпението ми стопява,
в главата ми отеква клетва малка,
но огънче гадта не дава...

Идея свежа блъска във главата
-дръвце да метна в печката отсреща.
така ще стопля и краката,
за нищо във запалката се блещя!

Природата дарила ме е с ум доволно,
но подсъзнанието ми тъй болно
взира се в меда
и се сеща за една игра.

Във края на играта закачлива
цигарка в пепелника аз поставям,
и блея в точка мълчалива:
"Дали да продължа..?!?"
- аз тайно се улавям.

Телефона глас наддава.
"Спри, мълчи, ща хвърля през балкона!!
"Но к'во да праа... най-накрая се предавам,
а отсреща... Марадона...


Мили читатели, бих искала да ви запозная с новия жанр в антипоезията – хумористичния! Първо да благодаря на авторката, задето така искрено ме накара да се смея на стиха и! Хихи (извинете ме, не мога...) Та...за какво става въпрос тука – с цел да ощастливи своите читатели и дори не само тях, а цяло едно поколение, талантливата авторка ни е подготвила нещо като скеч, в който главно действащо лице е тя, поддържащи роли имат запалката, телефонният глас и...Марадона! В първия кадър на тази малка пиеска разкриваме сломената лирическа героиня, която упражнява тормоз над клетата запалчица, но “огънче гадта не дава...”. По тоя повод в главата и отеква клетва (предполагам), свързана с нещо за майката на запалката... Във второ действие на пиеската, лирическата е озарена от свежа идея, която я блъска в главата и изведнъж и просветва, че за да си стопли хем крачетата, би могла като нищо да метне едно дръвце в камината, вместо да се блещи сломено в малката гад. Слава на бога, в третото действие разбираме, че природата била е щедра (за някои от нас само, уви) и я е надарила доволно с ум. За да има равновесие в природата, обаче, подсъзнанието и е останало болно и тя взирайки се в меда...в меда???, се сеща за една игра! Не е описана за съжаление самата игра, но сме доволни, че поне краят и е закачлив и лирическата поставя (закачливо) цигарка в пепелниченцето. След това започва да блее (не знам дали закачливо) в мълчалива точка. Мълчалива точка?! Както и да е... И блеейки в мълчаливата точка, тя тайно (така че никой друг да не разбере) се улавя, че се пита дали да продължи! Да блее? Да си играе закачливо? Или да тормози малката запалка? Тогава се обажда нейният приятел телефона със своя собствен гласец. "Спри, мълчи, ща хвърля през балкона!!" И к’во да праи мацката – предава се! А отсреща...а отсрещааааа, не Стоичков, не Бекъм, а самият... Марадона! В целия си ръст и прелест (предполагам). Хахах...хумористичната антипоезия просто ме разбива отвсякъде :)

понеделник, 25 януари 2010 г.

Приказка

Тази авторка ми е позната. А сигурна съм и на Вас. Пък следващият стих трябва да е еротично-любовен. И понеже всеки куплет е като една картина, която много ясно си представям, бих искала да ви го предложа на порции. Нека го видим:

Приказка - veneti

Искам бавно ти да ме откриеш.
Да ме гледаш дълго без да мигаш.
После все едно че нищо не е било
покрай мене бързо да преминеш.


(Представяте ли си го как я гледа дълго, ококорен, без да мигне. А представяте ли си го как преглъща в опит да не мигне, защото не издържа просто... А след това представяте ли си го как изведнъж преминава бързо покрай нея, вече мигайки си съвсем спокойно сякаш нищо не е било и не са му пресъхнали очите от немигане...)


Бавно ме докосвай и несмело,
сякаш пипаш ледена висулка.
Капчица по капчица стопявай
моето "явно" безразличие към тебе.


(Тук представяте ли си нейното явно безразличие?)


Погали косите ми и казвай,
че са нещо много меко и приятно,
че те галят нежно и увиват
без да знаеш в мрежите си как - те.


(Тук ми е трудно да си представя картината, заради последният ред, от който нещо умишлено или не, е изпуснато)


С твоите ръце вземи
моите ръце при тебе.
Бавно в шепите си ги гали
и разказвай за морето.
Как студено то е като тях
с вечно мамещи простори.
Би желала ти да потънеш в тях,
нежността им като морска пяна да те гали.


(Авторката явно нарочно създава такава представа за себе си, все още не знаем защо, но тя е студенокръвна, нищо, че желае нежността и да го гали като морска пяна!)

После на небето избери
две звезди и покажи ми,
светлината как от тях искри
и кажи че с моите очи
единствено са те сравними.


(Тук вече е и себелюбива)


Дълго, дълго ми разказвай ти за тях.
Две звезди а сякаш две вселени.
Виждаш ли, не виждаш,грях не грях.
Ти сега ме искаш, но не бързай.
Гледай ме безмерно!...


(не знам дали и вие си представяте как изглежда “безмерното гледане”)


И ми казвай колко е безсмислено когато,
мен ме няма в твоя ден.
Колко пуста и разбита е душата,
щом през нея е преминала стрелата
на очи от поглед озарен.
Дал надежда и оставил
някой, някъде във своя плен!

(Този куплет наистина не го разбирам)

Тръгвай и не тръгвай
ти да ме целунеш.

(Ето един истински статичен кадър – кадър на хем тръгването хем нетръгването – отново гениално!)


Първата целувка е магия.
Няма никога да я запомня.
Ти пък няма да я скриеш.

(Ама разбира се, че няма никога да я запомни! Та тя е магия! На кой му е притрябвало да помни някакви си магични целувки. Виж, ако беше обикновена и невзрачна, сигурна съм щеше да я помни до гроб! Затова пък Той, тъй като не е такъв придирчив като нея, може би не само ще я запомни, но и ще я показва, ами няма да я крие!)

Бавно ме вземи в ръцете
и кажи ми, че съм като цвете,
и че ти си вечен роб
на моята младост.
Мой ще си в беда и радост.


(Авторката се превръща в господарка, в тигрица, а Той е неин покорен роб...хмм...и олицетворява цяла една епоха - нейната младост! "Роб на моята младост"...еххх, как само епохално звучи....извинете ме, отплеснах се)

Занеси ме до леглото.
Остави ме да се сгуша.
В някой ъгъл да обвия коленете.
Остави ме да се притесня и мръщя.
Да се дърпам и да не признавам,
че те искам в тъмнината.

(Бих искала някой да ми покаже как обвива колене в някой ъгъл. Нищо де, важното е, че не е придирчива към някой конкретен ъгъл, а е съгласна просто да е ъгъл. Също не си представям едновременно някой да се мръщи и притеснява, но вече би трябвало да съм наясно, че тази авторка е способна и на непосилни другиму неща)


Ти седни до мене, успокой ме.
Разкажи ми там за планината.
Колко страшно вечер е във нея,
и за сенките във тъмнината,
мятащи се над угасналия огън.

(особено много би я успокоил, като и разкаже страшни неща за планината... разбирам... А за какво ли толкова се е притеснила все пак? Пък виждате ли сенките, дето се мятат над угасналия огън? Щото аз не. Може би ако огънят все още тлееше щеше да се вижда тук таме по някоя и друга сенчица, но така в тъмното, в планината, как да ви кажа...не си ги представям)

Аз до тебе ще се свия.
Ти вземи ме и кажи,
как до мен ще бъдеш винаги
и по планините ще се скитаме - нали?

(Тук разбирам, че тя е много смела. Иска да се скитат, нищо, че е страшно в планината. И ония ми ти сенки над загасналия огън....въй, изтръпвам само като си помисля. Ама сигурно щото с мен никой не иска да се скита по планините. И се чудя (познавайки чепатия характер на героинята) дали ще му даде да я вземе или още ще се дърпа?)

Аз ще те погаля много
нежно, нежно, нежно...
И ще продължа.Всяка скула,
всяка вежда,твоят нос и твоята брада.
И очите дълго ще ги гледам
за да разбера.
Колко дълго с тебе ще живеем.
И ще имаме ли сто деца.


(Тук тигрицата се е смилила и започва да бъде нежна. Ще обърне внимание поотделно на всяка от многото скули и вежди и специално на носа и неговата брада! Дори иска 100 деца от своя роб... брей...)

После няма нищо да си спомняш.
Аз ще бъда нежна и нощта,
моите разпалени желания
в твоя огън ще ги разгоря.
Ти ми казвай колко съм прекрасна.
И ме пипай като нежен порцелан.

(Тук му дава да я пипа, ама само щото той после няма да помни нищо, доколкото разбирам...)


Дай възможност аз да ти покажа
моята страст и моя плам.

(Тук еротичната картина се превръща в еротична сцена, а малко по-надолу той започва да я язди)

После в миг ме спри, хвани юздите.
И ме помоли да разреша.
Ти слугата мой до края ми на дните
мене да подложиш на дъжда,
на дъжда от огнени целувки,
на дъжда на ласките, не знам!
Колко ли ще издържа?
Но ти не пускай поводите. Дръж сега.

(Близо сме до кулминацията...на който не му е пресъхнала устатата, време е...Той я моли тя да му разреши...и май няма много да издържи...)

И започвай бавно, бавно
да опитваш да започнем
с много нежни думи,
с имената на цветя.
Нещо съвършено и безкрайно.

(Той започва бавно да опитва да започне – чудесно изказване!)

Дето никога не е било така,
както аз и ти сега го правим.
В този миг единствен като края на света.
Нека да усетим огъня и края,
и във огъня да се стопим.
Нека бъде кратко и да можем
аз и ти да дишаме като един.

(Със сигурност никога не е било такова. Обикновено другите жени дават на мъжете си да мигат докато ги гледат. И не се дърпат чак толкова. И в предния куплет тя желаеше да сътворят нещо безкрайно, докато в този се моли нещото да бъде кратко!)

После ме завий да не истина
и ме целуни преди да спиш.
Аз в съня си ще те търся дълго,
а до мен ще бъдеш цяла вечер - ти.


(Какво друго да кажа, освен, че е егоистка. Ама айде по-добре да не настива, че кой знае като настине какво ще кара горкото момче да прави...) А аз още не мога да си отговоря как може някой да публикува такива неща в интернет пространството...

петък, 22 януари 2010 г.

изгряващата луна

автор: mis_ahtopol

Морските сини вълни мокрят телата сплотени,
от любов не ме боли и няма сълзи солени.
В любовна прегръдка ни свари изгряващата луна
и тръпна в очакване да ме направиш жена.
Готова съм да бъда твоя. Знам,че ти си за мен.
Без теб не мога. Пуст без теб е всеки ден.
Пясъкът обгръща нежно вплетените ръце.
Целувай ме, мили, твое е моето сърце.


Ah, l'amourrr!
Толкова красота би имало в тази картина, стига авторката да се беше въздържала да я опише в стих.
Защото думите понякога се оказват излишни. Особено когато се използват неумело. "Език мой, враг мой..."
Нямам нищо против хората да изливат емоциите си в текст, само не мога да проумея защо държат да изтезават крехката си мисъл,
насилвайки я да реди странни рими. Всъщност "сплотени"-"солени" не е типичната рима-клише. Само дето думичката "сплотени" ми предизвиква други асоциации, различни от любовта.
Но може би авторката точно така е почувствала любовния акт - като сплотяване.
Сплотени, като в легендата за пръчките на хан Кубрат. Защото "Съединението прави силата!" Сплотени, като един отбор...
Именно за това, може би, лирическата не чувства болка и "няма сълзи солени".
В любовната сплотена прегръдка, под погледа на събуждащата се Луна тя чака своя любим да благоволи да я направи жена.
Вероятно след процеса на сплотяване е добила нужната увереност, че именно той е човекът за нея. Този, без който животът и губи смисъл.
И нима тази картина би била пълна без пясъкът, който нежно обгръща вплетените им ръце? Не. Не мисля така. За да е пълна романтиката, винаги трябва да има поне шепа пясък, в който да потънат ръцете им, докато "морските сини вълни мокрят телата сплотени".
Не знам защо, но на мене това ми навява мисъл за удавници... Но нима не всеки е един удавник, когато става дума за любов!?
Целувай я, мили. Нейното сърце е твое. Изцяло в твоите ръце. Знам, че под вълните или под обгръщащия ви пясък това е нелека задача, но ти я целувай, превърни я в жена, дори погледнато отстрани това да прилича на оказване на първа помощ 'дишане уста в уста'.
Какво ли не прави любовта...

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Ти всичко ми взе

Ти всичко ми взе - AVENTYRA

Ти всичко ми взе,
мечтите който таях,
очите с който нямо зовях
сърцето с което обичах,
думите с които се вричах.
Ти всичко ми взе,
открадна ти моята душа
превърна любовта в лъжа,
затвори входната врата
остави ме сама в нощта.
Ти всичко ми взе,
ограби безжалостно дните,
чувствата потъпка, разплака очите,
остави само тъга ,
превърна в пепел любовта.


Тъжно е. Много е тъжно, когато една любов се превърне в пепел. Когато една любов се превърне в лъжа. Когато се чувстваме толкова ограбени и празни душевно, че не знаем накъде и как да продължим. В този тежък миг авторката намира утеха в писането на стихове. Навярно всеки е преживявал поне едно любовно разочарование в живота си, затова не се учудих, когато разбрах, че и е взел мечтите, очите, дните и прочие, но когато установих, че Той и е взел БУКВАЛНО всичко -
“Ти всичко ми взе,
мечтите който таях,
очите с който нямо зовях
сърцето с което обичах,
думите с които се вричах.”
- и е затворил входната врата, нарамен с граматиката и пунктуацията и, е, тогава вече изпитах гняв! Тогава разбрах истинското значение на заглавието на стиха “Ти всичко ми взе” и това, че авторката не преувеличава! Що за алчен тип трябва да е, за да я ограби до шушка! Мръсник.

Защо във мене?

Защо във мене? - Veneti

Защо във мен,
напъха тез желания?
Без жал, без срам.
Не виждаш ли ,
че крехка съм?
И всъщност свободата,
е порива, от който съм изправена.

Студено е!
Пулсират вените.
Не виждам път,
те всички,
все към тебе са!
А разума, на колене,
отново е поставен.
Фитилче някакво,
почти не тлееше,
запали се от вятъра.
До купа със сено!

Студено е!
Когато ти си някъде.
Не виждам и не чувам.
Вярвам ти...
Застанеш ли пред мене...
Угасвам във ръцете ти.
Прокарваш пръсти...
Взимаш всичко.
Играеш си със мене.
Потапям се във страсти!
Пришпорваш слабините ми.
Разтварям се във времето.
Дали си край,
или начало си?
Не зная, толкова съм цяла.
За миг забравих,
свободата си!
И даже ,вече вярвам,
че е твое,
реброто,от което ,
Бог създал е моето тяло!


Напоследък моите “любими” поети показват високи стойности на своята разгоненост и пишат много еротична (анти)поезия. Горният стих е поредната изпълнена с еротични нотки и възбуждащи въображението елементи. Още от заглавието, читателят започва да се чуди има ли скрит замисъл в смисъла на думите “Защо във мене” и жаден да разбере какво се е заселило вътре в авторката и по какъв начин, той започва да чете с интерес, като не пропуска да погълне всяка малка буквичка. Още в началото младата авторка ни дава да разберем, че в крехката и същност са бутнали безсрамно, безжалостно, почти насила и нахално “тез желания” и ние започваме несъзнателно да се подсмихваме под мустак, като си представяме какви точно са и желанията. Едни по-такива май! Но защо точно тези желания сякаш притесняват лирическата героиня и тя го пита “Не виждаш ли ,че крехка съм?И всъщност свободата,е порива, от който съм изправена.”Незнайно защо, “тез желания” правят така, че на нея да и е студено! Също така няма път пред нея и едновременно с това има много пътища, всички от които водят все към Него. Човекът, който е запалил духвайки вятър в лицето на падналия на колене неин разум и той пламва до купа със сено. И въпреки това “студено е”. Защото Той е там някъде и тя не чува и не вижда, но в същото време неистово гори, а странно, но когато падне в ръцете му, угасва... Непонятни са понякога чувствата хорски. Но точно когато тя угасне, той отново духва вятъра може би и започва отново безсрамно и безжалостно да пришпорва слабините и, тъй както ездач пришпорва своето уморено малко конче. А читателите са все по-загрижени за нея и се питат дали все още и е така студено или вече е започнала да се затопля. (Ако беше тук един друг известен антипоет щеше да и обясни теорията за глобалното затопляне и сигурна съм, нямаше повече никога да и е студено!) Докато той си играе с нея и и взима всичко и тя не знае къде му е краят и къде началото, разбираме, че въпреки цялата игра-закачка тя остава цяла! И не само това – забравя порива, от който стои изправена – свободата си. И красиво завършва”И даже ,вече вярвам,че е твое,реброто,от което ,Бог създал е моето тяло!”Мъдър, философски, поетичен и чисто човешки финал! Дай боже вече да се е затоплила подобаващо, че и на нас читателите да ни стане топличко...

вторник, 19 януари 2010 г.

Tераса

Tераса - massacar

В едно слънчево утро,
там на терасата малка,
стоях си аз, с всички проблеми
около мене.

В това слънчево утро,
там на тая тераса,
се чудих и вайках,
как да спечеля твойто сърце.

И на тая тераса,
аз накрая реших,
ти моя ще бъдеш,
след някои любовен стих!


Любовните стихове винаги са ме разчувствали! Толкова много се вживявам в несбъднатите любови на авторите, че току виж отвреме навреме проронвам по някоя сълза. Не и тук обаче! Защото този стих накрая май че е щастлив...но нека ви разкажа отначало. Топло слънчево утро. Птички пеят, дървета цъфтят, влюбени хора се разхождат по тротоарите. Майки с колички се радват на своите деца и всичко е изпъстрено с цветове. На една малка спретната тераса, в кръг са наредени малки спретнати столчета с облегалки. На първото столче седи безмълвна, но замислена симпатичната персона на лирическия герой. Около него са насядали кротките негови проблеми, облегнали гръбчета в облегалките, очакващи да се определи по-нататъшната им съдба. Картината е малко тъжна, в контраст със слънчевото утро, чиито лъчи се спускат бавно към лицата и раменете на лирическия и неговите другарчета-проблеми и нежно ги милват. И те там, на тая малка тераса лирическият започва изневиделица драматично да се чуди и вайка как да спечели нейното сърце. Не знам за нейното, наистина, но моето се свива вече... Картината се запечатва в ума ми, усещам силата на лирическото вайкане и чудене. Това продължава дълго. Толкова дълго, че накрая нашият мил герой вижда светлинка в тунела. Тя ще бъде негова! Може би скоро! Може би ще остане завинаги. Може би ще бъде любовта на живота му и той учтиво ще отпрати насядалите по столчетата проблеми, защото те вече няма да са му необходими. Така хем ще освободи повечко място и на без туй малката тераска за дамата на сърцето му. И всичко това ще се сбъдне, според него, след някой любовен стих. Мили поете, само не това, само не твой любовен стих! Послушай кака си – без стих определено би имал по-голям шанс! Нали?! За да бъде всичко с хепи енд, че да не плача... Благодаря предварително, мойто момче...

понеделник, 18 януари 2010 г.

Емоции

Емоции - Silviya_Markela

В сърцето ми трепери люляк,
листи се вълнуват, плуват...
Цветове разтваря лилия,
пъпки розите разпукват...

Душата ми прелита бездни,
пространствата се свиват, сливат...
Вселена е някак малка
-ще диря, ще открия нови светове...

Емоциите диво дирят процеп
да се изплъзнат, да се излеят...
От дълбините фоерверк изригва,
ражда се дъга стоцветна...

Диря кътче свое дивно,
вълшебен дом на светлината,
дар красив за сетивата,
порив див на добротата...


Според авторката, този стих е вдъхновен от филма Аватар. Това ми прозвуча малко като светотатство, просто защото филмът е един от много малкото истински стойностни филми за изминалите 2 години. Това е филм, изпълнен с красива визия, красива история и екологични послания. Всичко, което липсва в този стих. Интересно ми е как точно се е вдъхновила авторката, но може би всеки си има свои виждания. И тя е почувствала филма така, че моментално е погледнала навътре в своето сърце и го е оприличила на една богата флора, плуваща сред околосърдечните и течности. Флора, в която люляци трептят, листите им са силно развълнувани! и същевременно с това плуват, може би правейки кросове или бътърфлай-ове в сърцето и – джунгла, лилията си разтваря цветовете, пък розовите пъпки се разпукват. Душата и е толкова летлива, че прелита през бездните, в същото време пространствата обаче се свиват и свивайки се, се сливат. Страшна работа, казвам ви! Обаче за една такава летлива душа, Вселена никога не стига! Необходими са нови светове и тя ще дири и ще дири... В същия този миг, на иначе кротките и мирни емоции, нещо им е станало и те са подивяли. Интересно къде авторката визира емоциите си – в сърцето или в душата? Поне на мен ми е интересно да разбера.
“Емоциите диво дирят процеп
да се изплъзнат, да се излеят...”
Напрягам си неистово мозъка и търся скрития смисъл на думите, от които да си направя извода - щом ще се изливат, може би, аджеба, ще да идват от флората, където люляковите листа си плуваха, защото там установихме, че има силно наличие на плодородни течности, демек емоциите и изригват от дълбините на сърцето-флора като фойерверк и раждат стоцветна дъга или по-точно “дъга стоцветна”. Стихът (ако може да се нарече така) завършва с един куплет, който изобщо не ми звучи финален. То вярно, че има наличие на многоточие и все пак оставам с чувството, че просто на авторката и е писнало да реди безсмислиците си и е зарязала “рожбата” си просто така. Или съвсем се е изтощила в желанието си да нареди следните възхваляващи слова
“Диря кътче свое дивно,
вълшебен дом на светлината,
дар красив за сетивата,
порив див на добротата...
....че просто не е имала мозъчната енергия да продължи. И слава Богу, ако питате мен!

събота, 16 януари 2010 г.

Пералик

След петъчните нужди на Кристо, идва ред на една малко по-различна поезия.
Патриотичната.
За това, моля, станете прави, докато четете следващия стих!

"Пералик"

автор:energi4nata

Покачете се на Пералик
и зърнете Вий за миг
едно море на изток,
което се нарича Бяло.
След което го сравнете вие с това,
наше и дълбоко сияние
Черноморието -
и ще разберете, че няма на света
по-голяма красота
от нашата малка страна,
с море и планини,
с дълбоки синини,
с построени от никого пещери
и с много изненади.
Ти ще разбереш едно,
българското е чудесно
и ще се гордееш ти,
че си роден в нашите граници.

Мислите ли, че ми е лесно да анализирам? С тези просълзени от гордост и умиление очи...

Много обичам такива стихове! Заредени с фалшив патос и звучащи плоско.
А когато са и неграмотно написани, още повече ми се иска да извикам "Какви е деца раждала, ражда и сега Майка България!"
Макар, че единственото ми желание в момента е да замълча и да се погордея, все пак не мога да се въздържа, и ща - не ща, ще попитам енергичната авторка, би ли била така добра да ми покаже на картата Пералик, че нещо не мога да се ориентирам...
Попадам все на Перелик, и в началото си мислех, че разликата в имената е въпрос на правописна неграмотност, обаче като се кача там и Черно море ми се пада на изток, а Бяло - на юг. Или към правописната неграмотност се добавя и географска, или нейде из България наистина съществува нещо високо, наречено Пералик.
И това може да ме накара само и единствено да се срамувам от собственото си невежество. :(
Но дори и така да е, това съвсем няма да помрачи щастието ми, от гордостта от Родината и нейните "дълбоки синини".
То вярно, че е доста изстрадала...може и да има тук-таме по някоя дълбока синина...Както има и "построени от никого пещери"! Какво ми се хвалят австрийците с Ейсриесенвелт, а? Внасяха лед и ескимоси, да си ги построят...И американците, с тяхната Мамот Кейв...колко хиляди души им бяха необходими, за да я построят...и колко години дълъг, изнурителен труд. А нашите тук никой, ама никой не ги е строил!
Хайде стига толкова. Време е да застана смирено, свела глава и да се погордея, че съм в родена техните граници. Между които се ширят още "много изненади". И една от тях със сигурност е аворката на стиха.
Моите почитания!

петък, 15 януари 2010 г.

Петъчни нужди

Петъчни нужди – Кристо

Казват, че не ти липсва,
докато не изчезне нещо.
И остра нужда да искаш
да имаш веднага тези вещи.
Но и чувствата нетрайни,
и те към тях спадат,
дали явни или тайни,
и те на това се поддават.

И тя сякаш иска още и още,
извън съзнателна душевна нужда от мене
няколко оргазма твърде мощни,
на същото място, по същото време.
Казват, за изкушението
да се наслаждаваме волно.
И искрата, и напрежението
да носят мисли греховни.

Ти сякаш си ненаситна
от мен всичко искаш да вземеш.
И с мен да опиташ
всички фантазии и положения.

И тя сякаш иска още и още,
напълно съзнателно и доста бясно
няколко оргазма твърде мощни,
по същото време,на същото място...

И докато свършваш,
диво яхнала мене,
падаш изморена, прегръщаш,
напиваш се с моето семе,
думи нас ни не трябват
- само погледи сладки,
емоциите ми открадваш,
и си оставаш загадка.

Аз докато свършвам,
някъде иззад тебе, наведена,
нещо мощно прекършвам
красотата ни, междувременно,
дори любовта така не е страстна,
аз влизам винаги в тебе,
на същото място, по същото време...


“Петъчни нужди” е един от малкото стихове, които говорят дръзко и открито за еротиката. Често пъти хората се смущават или дори слагат някакви бариери между изкуството и описаните телесни нужди на автора, които той определя като Петъчни. Поетът Кристо отново е в стихията си – буен, поетичен и философски настроен. В първият куплет читателят все още не подозира какво му готви автора в следващата част на стиха. И слава богу! Първите редове са несъмнено мъдри и философски. Той обрисува с поетични думи извечната истина, че човек не осъзнава колко му липсва нещо, докато не го изгуби. Така и читателят не осъзнава какво е изгубил, докато не прочете този стих. Авторът говори първо за вещи, но след мъничко само загатва, че става въпрос и за чувствата, пък били те и нетрайни. Дори подразбираме, че именно нетрайните чувства, изгубим ли ги, ни липсват. Във втория куплет авторът става по-конкретен и дава ясно да се разбере за какво говори – за мощни оргазми, на същото място, по същото време! Отново читателят бива зашеметен. От същия автор. По същия начин. Но съвземайки се и окопитвайки се читателят не може да скрие възхитата си от структурата на стиха и неговата напевност. В един куплет авторът изказва мисли като цяло, в следващия говори за Нея и в третия вече минава на второ лице единствено число. И така редува до края на стиха, демонстрирайки поетичното си майсторство. По-нататък Кристо става още по-описателен (за ужас на четящите) и категоризира оргазмите вече не само като мощни, а и бесни! Читателят започва да си представя живо сцената между Кристо и неговия обект, а аз си представям как той съчинява този стих в момента, в който (както казва едно мое любимо другарче) чува нежния повик на вечерята, която иска да напусне тялото му по естествен път! Оттук идва и заглавието "Петъчни нужди". Освен, че Тя иска да опитат всички положения, бясно, мощно и разтърсващо, разбираме, че не след дълго любимата на лирическия свършва, диво яхнала него, пада изморена, прегръща и се напива с неговото семе. Авторът описва толкова живо случващото се, не за да шокира читателя, а за да покаже как с малко думи и много поетична дарба, дори една подобна картина, може да бъде красиво изрисувана! След това влюбените си разменят погледи сладки, думи не им трябват, а тя остава загадка. Авторът може би се чуди и мае как тя е могла да утоли така бързо жаждата си. Последният куплет представлява и поетичната кулминация на случващото се. Както е редно, идва негов ред да свърши. Отново имаме картина – тя е толкова изморена, че вероятно се е навела, той я е изненадал отзад и внезапно и мощно прекършва тази красота, въпреки, че твърди, че влизал винаги на същото място и по същото време. Разбира се с многоточие. Който желае може да си представя какво се случва по-нататък, който иска може да си припява последните редчета, те не случайно са написани като припев. Важното е, че Кристо отново е извадил откъдето вади поетичната си стихия и се е представил на присъщото за него ниво, достойно да публикува “поезията” си в сайтовете и да разтриса из основи жадните за поезия човешки души!

четвъртък, 14 януари 2010 г.

Чуден сън

автор: aida

Сън сънувах, чуден сън -
ти беше толкова наблизо…
дойде при мен и ме прегърна силно,
дойде при мен, за да ме видиш,
но всичко беше само сън.

Амиииии, добре :) Радвам се, че си сънувала и че си решила да споделиш това си преживяване, само не разбрах защо си го сложила в сайт за поезия, в раздел ‘любовна’? Можеше да го споделиш с приятелки в скайп, фейсбук или просто с колежките на работа. Със сигурност щеше да им е по-интересно, от колкото на читателите на стихове. Пък и щяха да те разберат…

сряда, 13 януари 2010 г.

Мистерията разкрита

или защо поезията трето качество се котира така добре

Колкото повече онлайн стихове чете сърдитото момиче, толкова повече печал трупа.
И забелязва повече интересни неща. Едно от тях е странната зависимост между популярността на определен автор и неговите социални умения.
Според сърдито момиче трябва да има зависимост, но между популярността на автора и качеството на неговата поезия. Обаче уви, такава няма.
Истината е, че независимо колко добри стихове пише даден човек, ако не води 'активен социален живот' в сайта, в който е избрал да публикува
творбите си, той няма да получи вниманието на своите 'колеги-поети'. Какъв е изводът? Всички се пишат за поети, а всъщност на никой не му
пука за поезията. Или, по-точно - пука му единствено за това, как ще бъде оценена неговата поезия. И всеки е открил топлата вода - колкото
повече хвалиш, толкова по-хвален ще бъдеш. Явно за това хора, които са решили да направят онлайн кариера в поетстването сядат хубаво пред
монитора, запрятат ръкави и се захващат здраво за ласкаенето на всички творби, които минат пред погледа им. Ама това, че творбата била повече
от слаба - на кой му пука?! Че била пълна с правописни грешки? Много важно! Че въобще не си е направил труда да я прочете, а просто е цъкнал на
бутончето за писане на коментар "Прекрасно, продължавай все така" или съответно бутончето 'гласувай за..."...Няма значение! Целта оправдава
средствата. За това на малкото сърдито момиче вече никак не му е чудно как разни долнопробни творби биват увенчни с лаврови клонки, докато
истински стойностни неща затъват в нищото недооценени. И тук възниква въпросът - кой и защо решава, че иска или може да пише поезия?
В повечето случаи, явно това са хора, които търсят внимание. В по-редки случаи са хора, които имат потребност и талант да пишат.
Само ми е интересно, защо първите се навират в дебрите на изкуството, кръщавайки нескопосаните си опити за римуване 'стихове'?
Не визирам младите автори, те тепърва се учат и изграждат свой стил. Визирам хора в зряла възраст, които пишат толкова нескопосано, че деца на
по 16-17 години са на светлинни години пред тях. Защото наистина имат дарба.
Представяте ли си, ако имаше сайтове за онлайн пеене, например... Какво щеше да се случи, ако и в тях решаваха да се изявят пишман-таланти?
Дали и те щяха да бъдат гръмко възхвалявани и от събратята си пишман-певци?
Е, ако поезията беше музика....фалшивоооо, много фалшиво щяха да звучат всички тези сайтове и форуми за поезия...
Една истинска какафония от думи, които, странно /или не толкова/ защо биват поощрявани от хора, плюли на изкуството, в името на собствената си
съмнителна слава.
А най-странно ми е, как наистина добри автори се поддават на изкушението и потупват по рамото писачите на слаба поезия...може би в очакване да получат същото, кой знае.
Но все пак, не им ли е под достойнството? Защото отношението към изкуството не се определя само от това, какво създаваш самият ти, а и от това, какъв вкус проявяваш.
Нали така?
Както и да е.
Може би трябва да има лоша поезия, за да можем истински да се насладим на хубавата.
Тъжното е само, че лошата вали като из ведро и някъде дълбоко под мътните и води остават хубавите стихове. Като бисерчета, затворени в мидени черупки на дъното на
някакъв кален, но поне комичен океан.


понеделник, 11 януари 2010 г.

Защо

автор
viki73 (Вики )


Защо превръщаш мъката в тъга,

защо ти никога не си щастлива,

защо, когато си сама,

ти мислиш за света красиво.

Нима, когато се преструваш,

че ти си всичко на света,

ти пак задаваш си въпроса

"Защо?!"



Винаги, когато видя стих, озаглавен “Защо” нещо в мене възторжено трепва, защото знам, че няма начин да не се окаже истинска поетично-философска находка. И искам да кажа, че и този път не останах разочарована. В тази творба авторката задава едни екзистенциални въпроси, които навярно терзаят много от нас, читателите – а именно – въпросът за щастието и въпросът … “защо?”
Нека се вгледаме по-задълбочено в изтерзаната и душа, която неистово се опитва да разбере защо, да му се не види, защо?
“Защо превръщаш мъката в тъга”
А сега де? Защо и как някой успява да превърне мъката в тъга? И нужни ли са много усилия за това, всъщност? Понеже според мен няма особена разлика между двете. И понеже реших, че може аз да бъркам, се допитах до един онлайн речник, който ми отговори така:
Значение на думата тъга
мн. тъги, ж. Чувство на жал; скръб, мъка.

Значи, тука веднага отпада един въпрос “Защо”. С което се надявам да облекча малко терзанията на авторката – няма смисъл да се чуди защо, понеже просто такова нещо няма, никой не е превърнал мъката в тъга, просто двете са едно и също нещо.
защо ти никога не си щастлива
Ето тук не мога да отговоря. Но най-вероятно е, защото превръща мъката в тъга? Което, освен всичко друго се оказва и безсмислено.
защо, когато си сама,
ти мислиш за света красиво.
И това не знам защо. Но според мен това никак не е лошо. Или..? Може би лирическата е нещастна именно от това – че когато е сама мисли за света красиво. Но от тук идва логическото заключение, че когато не е сама, мисли за света грозно. Странно ми е. Трудно ми е да открия смисъл.
Нима, когато се преструваш,
че ти си всичко на света,
ти пак задаваш си въпроса
"Защо?!"
А това съвсем блокира разсъдителната ми дейност…Само няколко питанки пукат като заря над главата ми и така и не мога да проумея какво точно се опитва да каже авторката с това.
Явно някой се преструва, че е всичко на света, и не стига това ами отново си задава въпроса “Защо?”
Ок, защо, ама какво защо??
Читателят бива поставен в едно много неудобно положение – не стига, че трябва да се чуди защо, ами трябва да се сети какво защо…
Аз лично не успявам да се преборя с логиката на този “стих”.
Явно философията не ми е силна страна :(

СЕГА ПОВЕЧЕ ОТ ВСЯКОГА ТЕ ОБИЧАМ

автор: Pobeditel

Днес времето сякаш е спряло навън,
но нещо се случва във зимния ден.
Повярвахме в глобалното затопляне,
с това той е красиво необикновен.

И без белия сняг ще сме весели,
след като животът ни изпраща обич.
С теб няма никога да сме тъжни,
любовта също е прекрасен дар Божи.

В съкровените мечти диша реалност.
Харесвам малките ти недостатъци,
най-вече този, че си вълшебница.
Затова чувствата ми са безостатъчни.

Думите са безкрайно пространство,
прегръщам те, за мен си светлина.
Да съхраним съвършените мигове,
знаеш, че си любимата ми звезда.

Докосни със дъха си сърцето ми.
Усещаш ли го, мое чаровно момиче?
Топло е, бих казал много горещо.
Сега повече от всякога те обичам!

Пред този стих мога само да немея...
Представям си как лирическият се буди, денят е замрял, секундите са дълги като вечност. Сякаш времето е заспало зимен сън. Но в гърдите на героя трепка като малко птиче едно усещане, че нещо става, нещо се случва, нещо, което променя света. И, о! чудо! Изневиделица той получава прозрение какво е това 'нещо'! Това е денят, в който той и неговата възлюбена са повярвали в глобалното затопляне! И тази тяхна вяра прави денят им красиво-необикновен (може и без тире, това са само досадни подробности в еуфорията на тяхната радост). В секундата, в която двамата влюбени започват да вярват в глобалното затопляне, камбаните на асамблеята започват да бият тържествено, небето се пълни с гълъби на мира, носещи маслинови клонки в човките си и всичко носи едно неимоверно щастливо настроение. Младите влюбени се хващат за ръка и весело подскачат по своя светъл житейски път. На тях не им е нужен сняг, за да са весели, та нали си имат глобално затопляне! А животът им изпраща обич, и за това те няма никога, никога да са тъжни! Независимо от всичко! Може светът около тях да се разпада, може да вилнеят бедствия и епидемии, но те ще са във центъра на своята нирвана и няма да познаят тъгата. Опиянени от божията любов...или кой знае от какво друго... Та нали съкровените мечти на влюбените са на крачка от реалноста! Казват, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му. Явно тук иде реч за много, много големи хора, ако приемем, че глобалното затопляне /което е огромно/ е било тяхна лелеяна мечта.
Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, лирическия открива, че любимата му има недостатъци. Но нищо не може да влоши прекрасното му настроение, предизвикано от вярата в едно по-добро глобално затопляне. Дори и такъв отвратителен недостатък като факта, че тя явно е вълшебница. Напротив, той и такава си я обича и то, както сам авторът казва – безостатъчно. Интересно ми е, какви ли са остатъчните му чувства…Но нямам време да мисля за това, понеже трябва сериозно да поразсъждавам върху следващото изречение, а именно:
Думите са безкрайно пространство,
прегръщам те, за мен си светлина.
?
Логиката ми се губи. Да речем, че думите наистина са едно безкрайно пространство, в което всеки може да се изгуби /особено антипоетите/, но “прегръщам те, за мен си светлина” какво общо има с това? Може би лирическата е онзи фар, който показва пътя на заблудилия се из собствените си думи автор? В такъв случай тя трябва да се постарае да свети по-силно, понеже за сега не се справя особено добре – любимият и здраво се е оплел в мъглите на дар-словото си.
Да съхраним съвършените мигове,
знаеш, че си любимата ми звезда.
Давай, момиче! Ти си любимата му звезда! Помогни му да съхрани съвършените мигове, щото ей на – докато се обърнем … и глобалното затопляне взело, че изчезнало.
В последния куплет лирическия достига до кулминацията на своята емоционалност и кара любимата си да докосне с дъх сърцето му. Въображението ми любезно ми поднася следната сцена – тя нежно отваря гръдния му кош, за да изпълни молбата му. Той, с примиращ от вълнение глас, я пита:
-Усещаш ли мое чаровно момиче?
Чаровното момиче усеща, колко горещо е сърцето му, дъхът и го докосва, след което явно се изгаря на горещото сърце, и побягва уплашено. Момичето остава без дъх. Но лирическият сега я обича повече от всякога! На нея това и стига, за това не смята за нужно да зададе въпроса дали сърцето му е така горещо благодарение на глобалното затопляне, или по принцип...
Ех...любов ли бе, да я опишеш...
Мисля, че Pobeditel се превръща в един от любимците ми. Още повече, че и той, като един истински антипоет, си върви в комплект с античитателите. Ще си позволя да цитирам една античитателка, почитателка на антипоезията на Pobeditel –
“ani_an написа:

Красиво обяснение!
Дай Боже, всеки му!

Хубаво е...много!”

Мила ani_an, пази Боже, бих казала аз. Ама ето на – сигурно щото съм толкова претенциозна, за това никой не ми се обяснява по такъв начин и никой не се радва с мен на глобалното затопляне. :(
Чието място в стиха така и не проумях, честно. Нито пък радостта на лирическите от него.
Бедни, ми бедни мозъко…защо се напъваш да разсъждаваш, като явно не можеш да достигнеш висините на поетическия гений!?

Порцеланово момиче

Дами и господа, бих искала да ви представя виртуозът на българската поезия, господарят на римите и стихотворната стъпка, моля посрещнете Граф (немонте)Кристо!

Порцеланово момиче

На един дъх,
тук за някакъв си миг.
В целувка неземна
се потомихме.
Емоционалния връх,
допир, толкова велик,
и докато гледам,
май с теб прекалихме.
Дали беше импулс,
дали беше твой тик,
или някакъв порив?
Дали душевна конвулсия,
или умисъл скрит,
отдавна очаквано действие.
Ти и аз,
в този мрак упорит,
до твоята врата - зрелище!
Как да те гледам?
Та ти си даже
от мен по-изненадана!
Усмивка последна,
преди разговор важен,
след тишината изстрадана.
Какво си си мислила,
като наведе се и получи,
което си цяла нощ чакала?
Дали и преди си го искала,
точно това да се случи,
или досега си протакала?
Какво ти стана, изведнъж,
порцеланово момиче,
изрисувано сякаш,
само с рационални емоции?
И при тази ти среща с мъж,
доста различен
от вътре някъде,
май душата ти ще изкочи...
И какво да правим, дай отговор,
след тази целувка внезапна,
след това развитие неочаквано?
Да се прибереш там, горе ли?
Засрамена от искра непохватна,
на пресметливо Купидонче някакво?


В тази си творба поетът-граф (не зная защо така го наричам, просто в съзнанието ми изникна точно тази благородническа титла) е преплел тънките нишки на умерената еротика с не толкова тънките нишки на реалността и ежедневието. Авторът е обрисувал с цветни нюанси една почти нереална картина-зрелище. В целия стих се улавя момента на изненадата, на неочакваното, което ни държи на нокти до последния ред. След “емоционалния връх и допир толкова велик” младият автор осъзнава, че “май” са прекалили. Читателят инстинктивно се запитва в какво са прекалили и самичък си отговаря скорострелно. Целувката. В мрака. Пред вратата. Нейната. Зрелище! Авторът рисува така, както умее само четката на Салвадор Дали. И сравнява внезапно избухналата целувка с някакъв....тик! Да, какво друго би могло да бъде? Импулс? Не. Порив? Едва ли? Тик трябва да е било. По-нататък напрежението се покачва. Предстои последната усмивка преди един сериозен, важен разговор, след изстраданата тишина! За какво ли страдат младите герои? Може би тишината им е естествено продължение на тика? Може би... Но по-важно е, че лирическият герой предполага, че тя:“Какво си си мислила,като наведе се и получи,което си цяла нощ чакала?”та той предполага, че тя навеждайки се е получила бленуваното от нея нещо. Добре, че се е навела в такъв случай, че иначе може би права ако беше, щеше да го е изпуснала. “Дали и преди си го искала,точно това да се случи,или досега си протакала?”И в тази творба откриваме противоречие. В собствените мисли на автора. Защото ако тя го е искала и преди не трябва ли да бъде съюзът И вместо Или? Някакси двете неща ми се струват свързани... Но нямаме време да разсъждаваме над това, тъй като с ужас откриваме, че на порцелановото момиче нещо му е станало! Ми то може ли да вярваш на порцелана, този студен, лишен от всякакви емоции материал за правене на момичета и чаши за чай? Какво очаквате вие, господин Поете? Явно вашето момиче не е изписано само с рационални емоции, както загатвате! Но както авторът сам твърди, той е “мъж по-различен” и неговото момиче вместо също да е такова, то се е уплашило дотолкова, че “от вътре някъде,май душата ти ще изкочи...” Гениално! Отново наченки на прикрита еротика и задачка за домашно на читателите да си представят откъде ли отвътре може да и изскочи душата... По-нататък авторът взима нещата в свои ръце, дотолкова, че почти карайки се на горкото порцеланово момиче и заповядва да му даде отговор какво да правят, защото очевидно той не знае. “Да се прибереш там, горе ли?Засрамена от искра непохватна,на пресметливо Купидонче някакво?”Авторът нескрито изразява своето нетърпение, дори се улавя лека неприязън, сякаш той усеща, че порцелановото му момиче ще се завърне там някъде горе, откъде е дошло. И това е финалът! Малко нечестен, ако питате мен. Като сериал, чиято серия свършва на най-интересното място и зрителят прекарва една неспокойна нощ в очакване на развитието. Това се случва и с читателите на стиха. Аз лично си представям следната картина – един вход, едно стълбище и една врата. Пред вратата те двамата, стоящи един срещу друг и мълчащи неловко. Може би в следващия стих ще разберем дали момичето ще се хвърли към стълбите, за да се покатери “някъде там горе” или ще се отдаде на своя внезапен тик и наистина ще получи това, което цяла нощ е чакала... Времето ще покаже...

събота, 9 януари 2010 г.

Любов несподелена

автор: kristina

Обич моя ненагледна,
колко хубаво звучи.
Но къде се изгуби Ти?
Сърцето ти ми разби и то се сломи.

Искам да си до мен и да се гушкаш в мен.
Теб те няма сега до мен, къде изчезна от мен?
Жадувам да чуя твоя глас до мен.
И думи нежни Аз да чуя обичам само теб.

Всичко аз бих дала за тези думи сладки,
но ти не ме разбра,отиде си ти от мен.
И сърцето ми ранено остави в този ден студен.
Сега само вятърът е с мен и ледената ми душа.

Ох :((
Как се коментира това? То няма нищо, ама нищо за коментиране! В антистиха, де.
Иначе бих могла да отбележа тоталната липса на какъв да е талант у авторката...
"Сърцето ти ми разби и то се сломи." Сериозно? Уау... Но още по-уау щеше да е ако авторката беше написала "Сърцето ти ми разби и то започна да лети." Поне щеше да има елемент на изненада. Щото всичко тук е такова клише, при това поднесено по изумително грозен начин. Без никакъв ритъм, но за сметка на това с умопомрачителни рими - особено във втория куплет - мен-мен-мен-теб. Пак УАУ! Това, да римуваш "мен" с "мен" си е просто велико! Не знам защо повече поети не ползват този похват? Толкова по-лесно би им било...
Друго, което ме впечатлява в това "произведение" е ...какво? Изключително честата употреба на "мен", разбира се. Даже и да не става въпрос за рими. А като добавим и "Аз", написано с главна буква, можем смело да предположим, че авторката, освен от хронична липса на талант, страда и от сериозна форма на нарцисизъм.
Всъщност, това, което привлече вниманието ми към този стих беше оценката на прочелите го - има 115 гласа!
/Само да отбележа - стихът е публикуван в един сайт за поезия, в който творбите се оценяват с гласуване от останалите потребители. /
Та - този грозен стих има СТО И ПЕТНАДЕСЕТ гласа! Аре стига ве, драги зрители!
То бива-може читатели без вкус, ама как пък всичките имат акаунти в СтиховеБГ?
За сравнение - един стих, оценен само с 11 точки.
Но за сметка на това него смело мога да го нарека поезия.
Ех... не стигаха като че ли антипоетите, ми и колко античитатели са се нароили...

петък, 8 януари 2010 г.

Излишен

Излишен - pichat89

На този свят появих се аз,
за да дарявам смях и любов!
Ала защо сърцето мое,
чувства се излишно на този свят!

През ада минах аз и бях в рая,
ала пак се чувствам излишен аз!
Имах всичко на този свят,
ала пак бях излишен аз на този свят!

Къде да търся аз сега в този свят,
да се скрия и да забравя всичко!?
Къде да търся аз сега в този свят,
онова което ми отнеха преди години?

Защо сърце мое, аз излишен съм,
на този красив и странен свят?
Излишен съм за себе си и приятелите,
но те упрекват ме че не съм излишен!

Ала знам че сърцето ми по студено е и от камък,
защото все сам съм сред красивите цветя!
Излишен съм на себе си аз това го знам,
но сърцето мое иска пак да бъде обичано!


Четейки наситения с ” аз сега в този свят” шедьовър на съвременната българска (анти)поезия, някакво странно чувство за излишност лъха читателя от всеки куплет, всеки ред, всяка думичка, сричка и буква. И, странно, но читателят започва да размишлява бурно над смисъла на живота, защо сме на този свят и каква е нашата мисия? Читателят се чувства близък до автора, вниква в неговите неволи и търсения и неусетно и необяснимо влиза в ролята на лирическия герой. Че кой, питам кой, не се е чувствал понякога излишен? Колкото и добрини да е правил, колкото и пъти да е ходил в ада, после в рая или обратното, колкото материални ценности да е притежавал... Човешката душа, а в случая сърцето са неразгадаеми понякога. Защо, защо,защо отеква в нас неистовият крясък на поетичното търсене и дерзание. Не стига, че той поетът е сигурен, че се чувства точно по този начин, той бива объркан от своите приятели, които го “Упрекват че не е излишен”. Упрекват го, мили читатели! И моите приятели понякога ме упрекват, че съм много добра. Пък приятелят ми ме упреква, че много ме обича. Така и те го упрекват, че не е излишен. Знам какво му е, уви...Този свят е суров. Този свят е изпълнен с ледено-студени камъни. И въпреки това той е “красив и странен”. Или странен в своята красивост. Свят на камъни и на цветя. И сред тях поета! Сам самичък. По-настрани са приятелите му, които го упрекват. Сърцето му иска пак да е обичано. Че кой не иска същото. Толковка малко и.....излишност, излишност, излишност...Простете мe, сърцето ми се скъса.

сряда, 6 януари 2010 г.

Конусчета

Не знам защо много 'поети' налитат да пишат еротична поезия. Това е един от най-трудните жанрове, да не кажа най-трудният. Там всичко трябва да бъде премерено до сантиграм, защото всяка липса би осакатила еротиката, превръщайки я в блудкавост, а всичко, което е
в повече би превърнало поезията в попфолк. Или порно. И тук не иде реч само за употребата на определени думи, а за самото усещане. Някъде бях чела, че еротика е, когато галиш с перце. Порно е, когато вместо перцето, ползваш кокошка. Та нещо такова се получава и в повечето /псевдо/еротични стихове, които чета. Искам да онагледя изписаното до сега с един умопомрачителен еротичен стих, на който попаднах в ХуЛите.

Конусчета

автор: Pobeditel


Обичам твоите конусчета мили,
те ми вдъхват безкрайни сили.
Пърхат двете като гълъбици,
от тях се разширяват моите зеници.
С устни връхчетата им целувам,
с език възбуждащо по тях лудувам.
Плавно и игриво аз ги хапя,
да са пъпеши, щях да ги отхапя.
Докосна ли ги, светват ми очите,
усетя ли ги, забравям си мечтите.
Дай им свобода в тази лятна жега.
Ела по монокини в страстна нега.

Е? Нужно ли е да коментирам каквото и да е? Това ако е еротика, аз съм луноход.
В този стих се редуват такива картини, които ме карат ту да се смея нестово, ту да се отвращавам тотално. Но, явно на автора тази глупост му звучи еротично.
Въпрос на вкус, казало кучето и си облизало дупето.
И така, от началото на стиха става ясно, че авторът обича гърдите на любимата си, а те от своя страна са конусовидни. Явно любимата е фенка на Мадона от онзи и период, в който последната носеше конуси върху гърдите си. Няма лошо. Освен това конусчетата
са мили. "Мили гърди". Хм..."Зли гърди"? Хихи :) Милите гърди вдъхват на автора безкрайни сили. Явно той е в кърмаческа възраст. Понеже по традиция истинските мъже биват обезсилени от хубавите женски гърди. Пък може и обратното да е. Няма значение.
По-важното е, че тези мили гърди-конусчета пърхат като гълъбици. Хайде сега представете си го! Аз като си го представя - някакви пърхащи гърди - чак ми става зловещо.
И малко смешно. Помните ли онази серия на "Али Макбийл", в която секретарката и беше изобретила някакъв сутиен, който караше гърдите и да се движат странно? Ето по подобен начин си представям пърхащите като гълъбици конусчета.
Но на Pobeditel-я явно не му се отразява така, понеже зениците му се разширяват. И той се впуска да целува връхчетата им с устни. Добре, че е пояснил, че целува с устни. Иначе щях да се чудя дали ги целува с пети или с нос...
А това ми е любимото:
"с език възбуждащо по тях лудувам."
ЧАЛГАААААААААААААААААА! Аааайде, хоп, хоп, завърти го бей!
Скъпи Pobeditel-ю, скъпи поети, пишещи еротична поезия, за да действа творбата ви възбуждащо, последната дума, която трябва да употребите е "възбуждащо". Особено в контекст като този, по-горе. Иначе си става чалга, ама от най-долнопробните.
След като конусолюбителя се е налудувал възбуждащо с език, страстта му явно става неудържима и той започва настървено да ги хапе. Казва, че е "плавно и игриво", но това е само привидно. Следващият ред го опровергава - "да са пъпеши, щях да ги отхапя". Това, извинете много, си е чисто настървение. Да отхапе!
Освен това не знам как да го разбирам - уж си пада по гърди тип конусчета, а в същото време си мечтае да са пъпеши. Или е недоволен от бюста на любимата, или е цицоман.
Със сигурност е цицоман. Докосне ли ги-светват му очите... Изплезва език и му потичат лиги...бляк!
Но пък собственичката на тези мощни енергийни източници може да си изкарва добри допълнителни доходи от продажбата на електричество.
"Усетя ли ги, забравям си мечтите" - лошо, Pobeditel-ю, лошо... Значи не мечтаеш за тях, а? А? А пишеш тука някаква недъгава еротична поезия!
И следва апотеоза на този еротичен шедьовър:
"Дай им свобода в тази лятна жега.
Ела по монокини в страстна нега. "
Той призовава любимата си да се освободи от оковите на досадните сутиени и горнища на бански, да пусне гълъбиците на свобода и в страстно блаженство да отиде при него. За да бъдат нахапани горките и конусчета :(
Антиеротика откъдето и да го погледнеш.

Само за сравнение искам да покажа един истински, хубав еротичен стих.
А който иска - да открие разликите :)

Нарисувано...

Албена Аспарухова Соколова (layla)

Нощта разкъса тънката си нощница
и тръгна гладна,
дива,
полугола,
като изхвърлена от ада
грешница,
небрежно разпиляла небосвода.
Едва прикриващ нежната и` плът,
ефирният воал почти разтворен,
а изпод него - пълните зърна,
настръхнали
от вятър неспокоен.
И облак тъмен
с устни ги пое,
неистов писък - небеса разтвори,
звезди
и звън от ангелски криле,
и топъл дъх –
жарава,
после – огън.
С девичи сълзи сутрешна роса,
окъпа несъбуденото утро,
от пламналите си в пожар недра,
нощта,
отиваща си
с вопъл го изпусна.
А ноктите и`
впити във небето,
раздраха го на пурпурни ресни,
и вик на гларус долетя отгдето,
докоснаха се…
парещи лъчи.

Попечител на сърцето ми

Попечител на сърцето ми

Тръгнах да си търся попечител
за сърцето, което изостави ти.
Щях да го оставя на този,
при когото най-силно затупти.

Раните обаче много си личаха,
никой не искаше ранено да го вземе.
И сърцето ми срещаше се с много,
но никой не успя като тебе да приеме!

Исках пак така силно да тръпне,
не исках безразлично при някой да стои.
Исках да го дам на тебе,
но отказа да го вземеш ти.

То обаче си остана твое,
никой друг не може да е там!
Ти не го искаш,
но аз реших да ти го дам!


Да си призная следващия стих, който попадна в полезрението ми, си го избрах по ника на авторката. Просто не мога като видя ^eLeNa^ да не заподозра, че тук ще има находка. Забелязала съм, че хората с такава “игра” в буквите и знаците пишат потресаващо свойствено. И мисля, че не сбърках. За какво става въпрос тук.... Значи, имаме едно момиче, едно момче и едно, ха изненада, сърце! То милото обаче изглежда е грозничко. Имало си доста ранички. А момичето искало да го пробута на някой друг, не на същото това момче или поне в началото на стиха това се загатва. Обаче видите ли, никой не пожелал да го вземе. (Може би ако го беше предлагала с панделка по щеше да има късмет). Както и да е. Не си мислете, обаче, че сърчицето е предлагано на всеки! Не! То щяло да отиде не при този, при когото тупти, а при този, при когото тупти най-силно! Неговата собственичка си има изисквания и не би го поверила просто хей така. В предпоследния куплет драматизмът нараства. За пореден път се казва, че сърцето трябва да тупти, да тръпне и прочие. От последните редове рабираме, че господарката му го е предлагала отново на момчето, “но отказа да го вземеш ти”. Аз обожавам римите със “ти” накрая. Не знам за вас, но просто когато видя такова “ти”, което няма работа там, тъй като и от предните думи се разбира, че става въпрос за второ лице единствено число, и е сложено само за да се сглоби римата и нещо ми става. Както и да е. Накрая виждаме, че все пак сърчицето си е останало нечие. Значи трябва да е щастливо такова! И то е отишло при първия си собственик! И накрая само не разбрах как като той не го е искал, то останало в него? И това преди да му го даде и той да го откаже ли се случва или след??? Или тя му го е набутала....където е пожелала, щото и това не разбрах. И всъщност се казва, че никой друг не може да е там – не следва ли, че тя иска някой да и влезе в сърцето вътре? Пък после го дала, т.е може би тя го дава и който го вземе влиза самичък в него и то започва да трепти, така че тя да измери неговата туптяемост и ако е подобаваща да го остави? Вие как мислите?

понеделник, 4 януари 2010 г.

Избрани моменти от dgeorgieff...

Още малко бисери от dgeorgieff...

Сияеща радост

Къде си дъждецо,
който идваш във слънчеви дни,
Ела намокри моята плесен
и тази на мойта врата и прозорец.
Намокри ме до кости -като тръстики
огряни от лятното слънце
под барабанните капки.
Остави ме Господи така да танцувам
из полето на твоята шир.

Анализ:

Къде си дъждецо,
който идваш във слънчеви дни,
(по принцип дъждецът не идва в най-слънчевите такива)

Ела намокри моята плесен
и тази на мойта врата и прозорец.
(Къде, казваш, имаш плесен? В сърцето, под мишниците?Извинете ме. Но по-добре да не те мокри, че ще замирише лошо)

Намокри ме до кости -като тръстики
огряни от лятното слънце
(Тръстиките силно препечени под лятното слънце са мокри до кости???)

под барабанните капки.
(Ахааа, извинявай....и все пак слънцето не ги ли суши донякъде?)

Остави ме Господи така да танцувам
из полето на твоята шир.
(Остави го Господи, че ако не го оставиш, може да вземе и стих да ти посвети!)


Градска любов

В градът хилядолетен
заслепен аз дойдох,
повикан от тебе,
тук срещнах те,тука любих те.
Всеки парк,булевард,
нощен бар,тротоар,знае за нас
и тихо пееподире ни.

И на булеварда ли си я любил? Честно? Трябва да е било в късните часове, с по-малко трафик...размишлявам си просто аз...

Мила

Благодарен съм,
че беше мила,
радостен съм,
че за мен бе мислила,
така не искам
твоя жест да счупя,
но чупи се дори метала,
който няма да изкупя.

Няма да ви казвам, че съм зашеметена от основната идея на стиха и невероятно силния финал. Като метал! Така го почувствах в себе си. И страхотно се римуват “че беше мила” със “за мен бе мислИла”... И браво Георгиев, браво! Не изкупувай всичкия метал, нека и за другите да има!

Аз бях тук

Аз бях тук,
но теб те няма,
как в този свят
става тази измама,
на чувства и на поява,
нима заложник съм
на безумна забава,
която друг обзема
и кара душата ми
да страда.
Аз бях тук,
но теб те няма,
какво се случва
в тази зима.
Кой с мен се подиграва?

Кой смее? А? Няма да чакам отговор, ‘сичките ще ви подхвана! Ще ми се подиграват с поет! Ама ха!

Моята къща, врата и прозорец

На А. Далчев

Съзерцавам се в теб светлина,
отразена в прозорците стари,
във вратите разтворени и къщния зид на дувара
и незнайно как стопля се мойта душа
в тази слънчева серенада.
Моята къща, врата и прозорец,
мои са,като въздуха мои,там съм аз
- да надзъртам от моята крепост
и да вземам от светлите багри.
Покривът мой е, и пода, и часовника зъл на стената
и прозорци си имам и гледам - и вие елате и вижте.

Горкичкият Далчев, горкичкият! Ама аз казах ли ти Господи, да се пазиш, че и на теб може да посвети стих? Въпрос към автора – По вратата и прозореца ти още ли има плесен? Чисто любопитство...

Тогава и сега

Тук аз те видях
и опознах,
ту аз те забрах и обикнах,
по път красив и романтичен,
във свят суров
и деспотичен.
Тъй благодарен,че с теб бях,
както иначе самотен,
аз не знаех,
как бих могъл без теб,
тогава и сега.

Това някаква мисловна плетеница ли е? Нищо всъщност, важното е, че си я забрал...Айде стига толкова...

неделя, 3 януари 2010 г.

ОРФИЧЕСКО

Малкото сърдито момиче не проумява...Малкото сърдито момиче изпада в искрено недоумение, когато прочете нещо подобно:

ОРФИЧЕСКО

автор: dgeorgieff

До мен ли си -
ще те усетя,
отдалечиш ли се,
отново ще се сетя,
че свободата ти
е дар от цветята
и за роса
си тръгнала в гората.
Тя влагата е
източник на свободата,
а аз ще свиря
на поляната
в росата.

Да видим сега какво е искал да постигне с този стих авторът. На пръв поглед - това е един пейзажен стих, който наистина би се получил добре, ако не се набиваха на очи откровените глупости в него. Нека видим в детайли:

"До мен ли си -
ще те усетя..."
Тук нямам какво да забележа, не е някакво неземно поетично откритие, всеки би усетил кой да е, ако е до него, за това набързо ще го преминем, за да се озовем до
"отдалечиш ли се,
отново ще се сетя,
че свободата ти
е дар от цветята
и за роса
си тръгнала в гората."
Хм...ако просто четем, механично, без да влагаме капчица разум, даже би ни харесало, а?
Е, не на мене, де, понеже аз, нали, съм читател с вкус, но на по-непретенциозните - сигурно да. Обаче ако си пуснат мозъчето да пощрака малко сигурно биха се зачудили как точно авторът асоциира свободата с цветята? Може би цветята са волни като пеперуди и като ги налегне сушата хукват из горите да събират роса? Аз лично намирам олицетворението на свободата чрез цветята за доста неуместно. Цветята, които впили коренче в земята, не помръдват от мястото си цял живот и нямат кой знае какъв избор, едва ли са свободни. Но както и да е. Всъщност, лирическата явно е получила свободата си като дар от цветята и за това те са така несвободни...кой знае?
Няма нищо, важното е, че лирическият е достатъчно интелигентен, за да се сети, че ако любимата му не е до него - то тя е хукнала да си събира роса из горите.
Следващата фраза, обаче, смрази кръвта ми:
"Тя влагата е
източник на свободата..."
Първо, липсват две запетаи - преди и след "влагата". Но това - как да е...
Хайде някой да ми обясни, моля, как точно влагата е източник на свободата??
Ако аз съм тъпа, ще си го призная и ще си посипя главата с пепел. Ноо...ох...Тя, влагата, е източник на свободата! Абе, поети мили! За какво точно ви служи съдържимото на черепната кутия? Не искам да знам...Може би за да пазите равновесие...Е, все е нещо.
"...а аз ще свиря
на поляната
в росата. "
Добре, мойто момче. Свири на поляната в росата. Но не забравяй, че влагата, освен източник на свободата е и източник на ревматизъм.
Със здраве...