Защо във мене?

Защо във мене? - Veneti

Защо във мен,
напъха тез желания?
Без жал, без срам.
Не виждаш ли ,
че крехка съм?
И всъщност свободата,
е порива, от който съм изправена.

Студено е!
Пулсират вените.
Не виждам път,
те всички,
все към тебе са!
А разума, на колене,
отново е поставен.
Фитилче някакво,
почти не тлееше,
запали се от вятъра.
До купа със сено!

Студено е!
Когато ти си някъде.
Не виждам и не чувам.
Вярвам ти...
Застанеш ли пред мене...
Угасвам във ръцете ти.
Прокарваш пръсти...
Взимаш всичко.
Играеш си със мене.
Потапям се във страсти!
Пришпорваш слабините ми.
Разтварям се във времето.
Дали си край,
или начало си?
Не зная, толкова съм цяла.
За миг забравих,
свободата си!
И даже ,вече вярвам,
че е твое,
реброто,от което ,
Бог създал е моето тяло!


Напоследък моите “любими” поети показват високи стойности на своята разгоненост и пишат много еротична (анти)поезия. Горният стих е поредната изпълнена с еротични нотки и възбуждащи въображението елементи. Още от заглавието, читателят започва да се чуди има ли скрит замисъл в смисъла на думите “Защо във мене” и жаден да разбере какво се е заселило вътре в авторката и по какъв начин, той започва да чете с интерес, като не пропуска да погълне всяка малка буквичка. Още в началото младата авторка ни дава да разберем, че в крехката и същност са бутнали безсрамно, безжалостно, почти насила и нахално “тез желания” и ние започваме несъзнателно да се подсмихваме под мустак, като си представяме какви точно са и желанията. Едни по-такива май! Но защо точно тези желания сякаш притесняват лирическата героиня и тя го пита “Не виждаш ли ,че крехка съм?И всъщност свободата,е порива, от който съм изправена.”Незнайно защо, “тез желания” правят така, че на нея да и е студено! Също така няма път пред нея и едновременно с това има много пътища, всички от които водят все към Него. Човекът, който е запалил духвайки вятър в лицето на падналия на колене неин разум и той пламва до купа със сено. И въпреки това “студено е”. Защото Той е там някъде и тя не чува и не вижда, но в същото време неистово гори, а странно, но когато падне в ръцете му, угасва... Непонятни са понякога чувствата хорски. Но точно когато тя угасне, той отново духва вятъра може би и започва отново безсрамно и безжалостно да пришпорва слабините и, тъй както ездач пришпорва своето уморено малко конче. А читателите са все по-загрижени за нея и се питат дали все още и е така студено или вече е започнала да се затопля. (Ако беше тук един друг известен антипоет щеше да и обясни теорията за глобалното затопляне и сигурна съм, нямаше повече никога да и е студено!) Докато той си играе с нея и и взима всичко и тя не знае къде му е краят и къде началото, разбираме, че въпреки цялата игра-закачка тя остава цяла! И не само това – забравя порива, от който стои изправена – свободата си. И красиво завършва”И даже ,вече вярвам,че е твое,реброто,от което ,Бог създал е моето тяло!”Мъдър, философски, поетичен и чисто човешки финал! Дай боже вече да се е затоплила подобаващо, че и на нас читателите да ни стане топличко...