автор: chriskiss
Какво е то да станеш сутринта
и за здраве да потичаш в парка.
Или пък на стадиона да отидеш и деца
как спортуват докато настъпи мрака.
През градинката на месните таланти,
гледаш как спортуват и се забавляват
Деца, за които ние сме гаранти,
че игрите няма никога да си продават.
В близкото училище да наблюдаваш,
юноши-спортисти със спортното си хоби,
гледаш как играят и ги уважаваш,
тренират, може би за важни проби.
Няма по-приятно да обичат,
да спортуват заедно с "хайката".
И заедно с мене се заричат
в думите "Спорт му е майката"!
Така е, Поете. Спорт му е майката!
Само дето писането не е като спорта, ама няма значение.
(Пък и като се замисля, за някои хора писането си е направо спорт, при това съзтезателен. Но това си е направо теза за нова тема, която може би някой ден ще успя да развия в що-годе читаем текст.)
Няма да се впускам в бурни анализи на стиха, просто ще отбележа как бодро и вдъхновено звучи той, ще се зарадвам на ентусиазма на автора, с който описва спортния устрем на целокупното население,
най-вече на юношите-спортисти, а още по-най-вече на "месните таланти". Последните искрено ме заинтригуваха. Защо са месни? Защото са направени предимно от месо (а не от субпродукти, примерно) или защото с талант се справят с всякакъв вид месо?
Ако е второто, любопитно ми е да разбера откога ма'ането на пържоли се е превърнало в спорт и предстои ли включването му в следващите олимпийски игри? М?
събота, 22 май 2010 г.
понеделник, 3 май 2010 г.
Сълзите на самотника
pichat89.
Крещя аз из този див свят,
питайки се защо те няма?
Търся те, но не те намирам,
там където отдавна вече те няма!
Колко тъжно ми е без теб,
когато нощем лекувам в утеха!
Сълзите мои аз не мога да спра,
търсейки те навсякъде из таз земя!
Сълзите на самотника наричам ги аз,
защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце,
тъй както живота минава през нас!
Самотник наричам се аз затова
защото унищожих всичко около мен!
Сълзите мои няма кой да изтрие,
защото никой не ги разбра!
Няма нищо по-тъжно от тъжната любовна лирика. А няма по-тъжна любовна лирика от тъжната любовна лирика на тъжния от любов лирик – pichat89. В поредния му антипоезиен шедьовър ще разберем що са те Сълзите и що е то Самотника или накратко казано... Сълзите на самотника!
Който редовно следи творбите на този антипоет, навярно е забелязал, че много често в тях се изгражда внушението и картината на тоталната самота, посредством няколко прости думички, но всъщност – вселена от значения и емоции – “аз” и “този свят”. Не можем да не си представим моментално как поетът стои сам самичък, изправен в средата на “този свят”, който в случая е “див”, но и да не е – то пак очевидната разлика в ръста на поета и света е внушителна и читателите предвкувсват горчивината от тази явна несправедливост. Не стига, че се е родил мъничък, ами творецът е потънал в море от дерзания и търсения и му се налага да намери нещичко, някъде из този свят. За нуждите и целите на своите търсения, лирическият е прибягнал до крайното решение не просто да търси кротко и мълчаливо, ами да търси бурно и понеже е умен, се е сетил, че ако повика “нещото”, то може самичко да се обади и колкото по-силно вика, толкова по-голям шанс има да го чуят, затова и той...
“Крещя аз из този див свят,
питайки се защо те няма?”
Уви, отговор явно не идва. Но затова пък идва изненадата! Ако досега сме си мислили, че поетът крещи към някого и пита някого, то сега с потрес разбираме, че той пита себе си! Но защо, по дяволите, тогава си крещи?!! Игнорирам изникналите ми тревоги за слуха на автора и продължавам да чета с интерес:
“Търся те, но не те намирам,
там където отдавна вече те няма!”
Инстинктивно се запитвам аз дали съм намирала някога нещо, там, където отдавна вече го е нямало и с почуда установявам, че отговорът на този въпрос е Не. Обаче се успокоявам, защото щом и той не го намира, значи всичко е наред! Просто явно не можем да намираме нещата, там, където отдавна вече ги няма! (Хубаво е когато четейки поезия, човек освен, че се вживява, научава и някакви изконни истини, които досега са му убягвали).
Във втория куплет на стиха, pichat89 продължава да е тъжен. Възклицавайки горко:
“Колко тъжно ми е без теб,
когато нощем лекувам в утеха!
...ние разбираме, че лирическият герой (който просто се препокрива с автора), е доктор! Изненадани сме силно! И сме възхитени, че въпреки, че той е тъжен, продължава да практикува професията си и да “лекува в утеха”. Подчертано е, че практиката се извършва нощем, навярно защото през деня поетът е зает да Я търси из таз земя...
Сълзите мои аз не мога да спра,
търсейки те навсякъде из таз земя!”
Ха! Наистина заради това било!
По-нататък лирикът продължава да размишлява над своята тъга и над своите сълзи.
Сълзите на самотника наричам ги аз,
защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце,
тъй както живота минава през нас!
Че е самотен човекът – самотен е, това на всички вече е ясно. Че сипе сълзи – сипе. И това е ясно. Затова не се учудваме, че им дава свое си наименование и ги нарича” Сълзите на самотника”.
“защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце”
Тук имам няколко въпроса към pichat89. Значи, ако ще се лъжем тъй публично и ще се правим на тъжни и ще бъдем неискреННи и само ще караме читателите да страдат – няма да я бъде! В крайна сметка тъжен ли си, pichat89, или не си? Щото с това фалшиво сърце.... Но ако сметнем, че точно в този стих, за минутка само, поетът е бил неискрен и всъщност ни е излъгал, че сърцето му е неискреННо и фалшиво, а то всъщност е много искреННо, то тогава пак започвам да се тревожа какво ли се е случило, че сърцето му, както си е било в среден род, единствено число – едно сърце (както е характерно за всички сърца), е станало изведнъж в мъжки род единствено число – един сърце! И вместо сърцето да е “по-самотно и тъжно отвсякога”, то, милото, е “по самотен и тъжен от всякога”.
” тъй както живота минава през нас!”
Ту също имам молба към автора. Ако може да ми обясни връзката на последния ред с предните три реда. Благодаря за което.
В последния куплет, поетът ме е изпреварил и преди да го попитам защо се нарича той самотник и защо
няма кой да му изтрие сълзите, ми е отговорил самичък:
“Самотник наричам се аз затова
защото унищожих всичко около мен!
Сълзите мои няма кой да изтрие,
защото никой не ги разбра!”
Благодаря за което. Обаче аз пак намерих за какво да се зачудя. Гледах в тълковния речник що е то самотник и там пишеше “който живее сам, в самота”. Погледнах в друг тълковен речник и за моя изненада там пишеше “който живее сам, в самота”. Погледнах в трети онлайн тълковен речник и там пишеше: “който живее сам, в самота”. Но никъде не пишеше “който унищожава всичко около себе си”.
После се разтърсих що е то сълза, с цел да разбера кое е най-характерното нещо, за което може да се използват сълзите и как би следвало да бъдат третирани и кой има дефакто право да ги изтрива. Разбрах, че сълзата е “капка прозрачна солена течност, която се отделя от жлезите, разположени в очите” и после четох, четох и разбрах, че сълзите биват изплаквани и изтривани, но уви, никъде не видях, че за да ги изтрие някой, той трябва преди това да ги разбере! И после като се замислих колко ли пъти съм съгрешавала, че съм си трила сама сълзите и то без за миг поне да се опитам да ги разбера! И се почувствах лоша. И грешна. И се засрамих! И им обещах, че повече никога няма да правя така! И им се заклех, че ако аз не мога да ги разбера, ще повикам някой, който първо ще се уверя, че ги е разбрал добре и едва след туй ще му разреша да ми ги бърше!
А иначе....
…няма нищо по-тъжно от тъжната любовна лирика. И няма по-тъжна любовна лирика от тъжната любовна лирика на тъжния от любов лирик – pichat89....
Крещя аз из този див свят,
питайки се защо те няма?
Търся те, но не те намирам,
там където отдавна вече те няма!
Колко тъжно ми е без теб,
когато нощем лекувам в утеха!
Сълзите мои аз не мога да спра,
търсейки те навсякъде из таз земя!
Сълзите на самотника наричам ги аз,
защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце,
тъй както живота минава през нас!
Самотник наричам се аз затова
защото унищожих всичко около мен!
Сълзите мои няма кой да изтрие,
защото никой не ги разбра!
Няма нищо по-тъжно от тъжната любовна лирика. А няма по-тъжна любовна лирика от тъжната любовна лирика на тъжния от любов лирик – pichat89. В поредния му антипоезиен шедьовър ще разберем що са те Сълзите и що е то Самотника или накратко казано... Сълзите на самотника!
Който редовно следи творбите на този антипоет, навярно е забелязал, че много често в тях се изгражда внушението и картината на тоталната самота, посредством няколко прости думички, но всъщност – вселена от значения и емоции – “аз” и “този свят”. Не можем да не си представим моментално как поетът стои сам самичък, изправен в средата на “този свят”, който в случая е “див”, но и да не е – то пак очевидната разлика в ръста на поета и света е внушителна и читателите предвкувсват горчивината от тази явна несправедливост. Не стига, че се е родил мъничък, ами творецът е потънал в море от дерзания и търсения и му се налага да намери нещичко, някъде из този свят. За нуждите и целите на своите търсения, лирическият е прибягнал до крайното решение не просто да търси кротко и мълчаливо, ами да търси бурно и понеже е умен, се е сетил, че ако повика “нещото”, то може самичко да се обади и колкото по-силно вика, толкова по-голям шанс има да го чуят, затова и той...
“Крещя аз из този див свят,
питайки се защо те няма?”
Уви, отговор явно не идва. Но затова пък идва изненадата! Ако досега сме си мислили, че поетът крещи към някого и пита някого, то сега с потрес разбираме, че той пита себе си! Но защо, по дяволите, тогава си крещи?!! Игнорирам изникналите ми тревоги за слуха на автора и продължавам да чета с интерес:
“Търся те, но не те намирам,
там където отдавна вече те няма!”
Инстинктивно се запитвам аз дали съм намирала някога нещо, там, където отдавна вече го е нямало и с почуда установявам, че отговорът на този въпрос е Не. Обаче се успокоявам, защото щом и той не го намира, значи всичко е наред! Просто явно не можем да намираме нещата, там, където отдавна вече ги няма! (Хубаво е когато четейки поезия, човек освен, че се вживява, научава и някакви изконни истини, които досега са му убягвали).
Във втория куплет на стиха, pichat89 продължава да е тъжен. Възклицавайки горко:
“Колко тъжно ми е без теб,
когато нощем лекувам в утеха!
...ние разбираме, че лирическият герой (който просто се препокрива с автора), е доктор! Изненадани сме силно! И сме възхитени, че въпреки, че той е тъжен, продължава да практикува професията си и да “лекува в утеха”. Подчертано е, че практиката се извършва нощем, навярно защото през деня поетът е зает да Я търси из таз земя...
Сълзите мои аз не мога да спра,
търсейки те навсякъде из таз земя!”
Ха! Наистина заради това било!
По-нататък лирикът продължава да размишлява над своята тъга и над своите сълзи.
Сълзите на самотника наричам ги аз,
защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце,
тъй както живота минава през нас!
Че е самотен човекът – самотен е, това на всички вече е ясно. Че сипе сълзи – сипе. И това е ясно. Затова не се учудваме, че им дава свое си наименование и ги нарича” Сълзите на самотника”.
“защото по самотен и тъжен от всякога,
е моето не искренно и фалшиво сърце”
Тук имам няколко въпроса към pichat89. Значи, ако ще се лъжем тъй публично и ще се правим на тъжни и ще бъдем неискреННи и само ще караме читателите да страдат – няма да я бъде! В крайна сметка тъжен ли си, pichat89, или не си? Щото с това фалшиво сърце.... Но ако сметнем, че точно в този стих, за минутка само, поетът е бил неискрен и всъщност ни е излъгал, че сърцето му е неискреННо и фалшиво, а то всъщност е много искреННо, то тогава пак започвам да се тревожа какво ли се е случило, че сърцето му, както си е било в среден род, единствено число – едно сърце (както е характерно за всички сърца), е станало изведнъж в мъжки род единствено число – един сърце! И вместо сърцето да е “по-самотно и тъжно отвсякога”, то, милото, е “по самотен и тъжен от всякога”.
” тъй както живота минава през нас!”
Ту също имам молба към автора. Ако може да ми обясни връзката на последния ред с предните три реда. Благодаря за което.
В последния куплет, поетът ме е изпреварил и преди да го попитам защо се нарича той самотник и защо
няма кой да му изтрие сълзите, ми е отговорил самичък:
“Самотник наричам се аз затова
защото унищожих всичко около мен!
Сълзите мои няма кой да изтрие,
защото никой не ги разбра!”
Благодаря за което. Обаче аз пак намерих за какво да се зачудя. Гледах в тълковния речник що е то самотник и там пишеше “който живее сам, в самота”. Погледнах в друг тълковен речник и за моя изненада там пишеше “който живее сам, в самота”. Погледнах в трети онлайн тълковен речник и там пишеше: “който живее сам, в самота”. Но никъде не пишеше “който унищожава всичко около себе си”.
После се разтърсих що е то сълза, с цел да разбера кое е най-характерното нещо, за което може да се използват сълзите и как би следвало да бъдат третирани и кой има дефакто право да ги изтрива. Разбрах, че сълзата е “капка прозрачна солена течност, която се отделя от жлезите, разположени в очите” и после четох, четох и разбрах, че сълзите биват изплаквани и изтривани, но уви, никъде не видях, че за да ги изтрие някой, той трябва преди това да ги разбере! И после като се замислих колко ли пъти съм съгрешавала, че съм си трила сама сълзите и то без за миг поне да се опитам да ги разбера! И се почувствах лоша. И грешна. И се засрамих! И им обещах, че повече никога няма да правя така! И им се заклех, че ако аз не мога да ги разбера, ще повикам някой, който първо ще се уверя, че ги е разбрал добре и едва след туй ще му разреша да ми ги бърше!
А иначе....
…няма нищо по-тъжно от тъжната любовна лирика. И няма по-тъжна любовна лирика от тъжната любовна лирика на тъжния от любов лирик – pichat89....
Абонамент за:
Публикации (Atom)