сряда, 10 февруари 2010 г.

Обичам те

Обичам те - Lyubster

А днес реших да се поровя из нежните души на поетите и отворих любовната лирика. От раз бях зашеметена от долния лирично-любовен поетичен шедьовър!
Първо искам малко да поразсъждавам...

Какво е любов? А какво е истинска любов? Кой може да каже, че обича с душата и сърцето си напук на всичко? Срещали сме истории, в които хората се обичат, въпреки разни малки недостатъци – дали некрасива външност, дали разминаване в интересите...но любовта е по-силна от тези преходни неща и хората се обичат и обичат. Обаче мисля, че това е най-силното любовно признание, което някога изобщо съм чувала! Авторът е започнал своята изповед красиво и поетично, изпозлвайки находчиви сравнения – слънцето и утринта, земята и луната, скитникът и неговия път... Някои може да сметнат тези сравнения за клишета и да, сигурно не един или два пъти сме ги чували. Но следващия ред е уникален. Той е нещо повече от ред. Редът на редовете, ако питате мен. Защото показва една себеотрицателност, сила, смелост и не знам още какво друго качество трябва да притежава лирическия, за да направи това признание, което по всичко си личи е искрено. И мисля, че любимата му може да бъде напълно сигурна, че е обичана, както никой друг не може да я обича! Просто няма съмнение по въпроса. Сигурно си мислете, че признанието е свързано с някакво сравнение, по-силно от досегашните? Или с някакъв вариант на думичките Обичам те (все пак стихът се казва така)... Или, интересно ми е наистина, макар че няма да мога да го проверя, за какво се сещат другите влюбени хора, когато трябва да признаят любовта си пред любимата, а да не говорим когато признанието е в рими... Е, за да не ви мъча повече, представям ви първата част от тази истинска, неповторима, уникална, неописуема, лелеяна, достойна за филмиране любоФФФ:

Обичам те, както слънцето обича утринта,
обичам те, както Земята своята луна,
обичам те, както скитникът обича своя път,
обичам те, нищо че краката ти смърдят...

Нещо да кажете? Да, правилно сте прочели, няма грешка. Надявам се и вие да сте тъй зашеметени като мен...

Нататък любовта се е развихрила още повече и лирическият продължава да изрежда нещата, заради които я обича. Те хич не са за пренебрегване, макар да няма нищо по-силно от горното изказване. По-скоро във втория куплет се запознаваме още повече с музата на поета. Значи тя освен, че е със смърдящи крака, явно обича да ходи наконтена, но нищо, това не е проблем, понякога се появява пред очите на лирическия и омазана с кал, но нищо, и това не е проблем и изобщо той като ударен с мокър парцал (а всички знаят как силно любят тези индивиди) я обича и обича и нищо не би го спряло да повери съцето си завинаги сред тази атмосфера – на кални локвички и аромат на смърдящи крака. А като казах това се сетих за още едно нещо, дето ако любимата го направи ще допринесе още повече за лелеяния аромат и може би ще стане вдъхновение за още един стих-признание и лирическият вече ще се скъса от любов по нея. Но няма да го назовавам, все пак... а то е едно такова нещичко...съвсем постижимо, само трябва тя да се отпусне и... абе няма да го кажа...

Обичам те наконтена или омазана във кал,
обичам те като ударен с мокър парцал,
обичам те и за нищо на света не бих спрял
-сърцето си завинаги аз бих ти дал.

Ех, любов, любов, любов... вече придоби едно изцяло ново значение за мен!

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Топла зима

автор: Silviya_Markela

Зимата затрупа ни със сняг,
вируси, настинки дебнат.
Може би и теб причакват,
може би ще те нападнат...

Може би, но не и днес,
не ще го позволя!
От миглите си ще сплета
две ръкавици плътни,

за шапка ще използвам веждите,
а шал ще ти приготвя
от моите копринени коси...
Тъй нежно ще те стопля,

и тялото ти, и душата...
Навън е зима снежна,
ала в сърцето ми обичащо
слънцето за теб гори...

Не мога да не си призная, че след този стих изпитвам само и единствено завист.
Двойна!
Първо, към лирическия, който така щедро ще бъде стоплен в тази наистина ужасна зима, и второ - към миглите на лирическата.
Аз какво ли не бих дала да се сдобия с мааалко по-гъсти мигли, а тя от своите може даже чифт ръкавици да изплете!
Няма справедливост на този свят и туйто!
Но иначе, стихът предизвика у мен и едно умиление - представих си една почти патриархална картина, от живота на нашите прабаби - тя, лирическата, седнала край огнището, разчепква добитата вълна, след което подхваща вретеното и изприда три кълбета тънка прежда, после вади куките и с песен на уста се залавя да плете шапка, шал и ръкавици, да сгрее любимия.
Каква саможертва!
Знам, че в миналото жените са продавали дългите си, лъскави плитки, за да спасят семейния бюджет (спомнете си песента на Емил Димитров "Писмо до мама"
"Едва ли,ала ще успея, мамо,
как няма да успее твоят син,
пред който, като неплатен, огромен данък,
лежат продадените, майчини коси.")
и е просто удивително да разбера, че и днес още има такива жени. Които не само на косите, а и на миглите и веждите са намерили приложение. Ух :( Сега пак ме хвана яд, че нямам такива мигли. Но от друга страна, добре, че нямам и такива вежди, от които цяла шапка може да се изкара.
Хубаво е, че авторката ни е спестила това, което възнамерява да направи лирическата с останалото окосмяване по тялото си, но аз ще си позволя едно предположение, или предложение - с оглед на това, че тя държи да предпази любимия от замръзване, да му изплете чифт чорапи, тип шушони.
Всички знаем, че е важно краката да бъдат топли!
И така, драги момичета, вземете пример от любящата лирическа и грабвайте епилаторите! Да не оставим мръзнещ мъж!

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

В ГРАДА НА КОТКИТЕ - БУРГАС

Днес реших да се поровя в така наречената сюрреалистична поезия. Прииска ми се да се запозная с някои образци на това течение в изкуството и просто веднага се очаровах от сблъсъка си със следния стих:

В ГРАДА НА КОТКИТЕ - БУРГАС

автор: nn1956

В града на котките - Бургас
размахвам островърха шапка
за помощ от брега към вас!?!...

Просто толкова сюр! И толкова реализъм! Но аз най-много си харесах финала на стиха - "!?!... " Сякаш авторът сам се чуди какво точно е искал да каже, след което замълчава, обречен да не разбере отговора никога...
А това е поздрав за ... шапката му :)

понеделник, 1 февруари 2010 г.

Художествени намерения

Художествени намерения – Кристо

Не отминава, не отминава,
моят порив за наслада.
Продължава, продължава,
все така да ме измъчва,
за да пиша, за да пиша,
все при мен Една се връща,
и докато не ме довърши,
тя постоянно ще се мръщи...

Не разбирам, не разбирам,
какво това "любов" ще значи?
А къде ли се въобще намирам,
когато няма път и няма начин?
Подозирам, да, подозирам,
че е някаква тъпа ирония.
Дали ме мрази или презира,
или не иска да ме помни...

Закъсняха, доста закъсняха
тези художествени намерения
-вече другите дори разбраха,
че провалям стихотворения.
И не бива, и не бива, и не бива
-да ме съдят всички твърде строго.
Не защото не искам тя да е щастлива,
искам го - даже прекалено много!

И не отминава, не отминава,
този мой порив за мазохизъм.
Тук вътре в мене се помещава
часовник с портокалов механизъм.
За да пиша, за да пиша, си имам
художествените намерения същи.
Мръщи се, но пак си я взимам,
или просто Тя при мен се връща...


Понякога поезията има силата да въздейства на душата и сърцето по неописуем начин. Както може да ни извиси, усмихне, размечтае, така може и да ни разплаче. Въздействието на горния стих върху мен е като последното. По-тъжни стихове са единствено елегиите. Младият и тъжен поет Кристо не е пропуснал да сбъдне “художествените си намерения” и отново е прописал. По-скоро прорисувал. С думи, от които сърцето ми се раздира от несподелената Кристова любов. В този стих той е признал, че жаждата му за наслада не отминава и не отминава. А тъкмо напротив – вселила се е в него и го измъчва, измъчва до болка чувствителната му поетична и нежна душа и той уловил своята безценна муза пише ли пише... А най-страшното е неизвестното. Кристо не знае дали обектът на чувствата му го мрази, презира или по-малко страшното – не иска да го помни. “Що значи любов и разлъка” се пита полупряко полукосвено младата страдаща душица. Объркана и злочеста и нещастна, тя не знае дори къде се намира и има сила само да подозира, че това е някаква “тъпа ирония”. В третият куплет, наред със засилващото се страдание, авторът си прилага самокритика. Той казва, че дори другите са разбрали, че проваля стихотворения! Ах, само как ги проваля, ако знае... И подвластен на своите художествени намерения авторът рисува своите неистови чувства към любимата – той иска тя да е щастлива и то много! Както всеки благороден човек би искал, несъмнено. И също така като един силен човек, авторът или лирическият, не се оставя просто така на случващото се, нито му стига само това да си публикува “намеренията”, ами по мъжки заявява, че мръщи се не се мръщи, той по мъжки си Я взима! Ако ли не пък, то тя при него се връща! Дано сега като вече Я има не престане да споделя своите намерения в стихове, защото българската антипоезия несъмнено би изгубила своя бард...