Художествени намерения

Художествени намерения – Кристо

Не отминава, не отминава,
моят порив за наслада.
Продължава, продължава,
все така да ме измъчва,
за да пиша, за да пиша,
все при мен Една се връща,
и докато не ме довърши,
тя постоянно ще се мръщи...

Не разбирам, не разбирам,
какво това "любов" ще значи?
А къде ли се въобще намирам,
когато няма път и няма начин?
Подозирам, да, подозирам,
че е някаква тъпа ирония.
Дали ме мрази или презира,
или не иска да ме помни...

Закъсняха, доста закъсняха
тези художествени намерения
-вече другите дори разбраха,
че провалям стихотворения.
И не бива, и не бива, и не бива
-да ме съдят всички твърде строго.
Не защото не искам тя да е щастлива,
искам го - даже прекалено много!

И не отминава, не отминава,
този мой порив за мазохизъм.
Тук вътре в мене се помещава
часовник с портокалов механизъм.
За да пиша, за да пиша, си имам
художествените намерения същи.
Мръщи се, но пак си я взимам,
или просто Тя при мен се връща...


Понякога поезията има силата да въздейства на душата и сърцето по неописуем начин. Както може да ни извиси, усмихне, размечтае, така може и да ни разплаче. Въздействието на горния стих върху мен е като последното. По-тъжни стихове са единствено елегиите. Младият и тъжен поет Кристо не е пропуснал да сбъдне “художествените си намерения” и отново е прописал. По-скоро прорисувал. С думи, от които сърцето ми се раздира от несподелената Кристова любов. В този стих той е признал, че жаждата му за наслада не отминава и не отминава. А тъкмо напротив – вселила се е в него и го измъчва, измъчва до болка чувствителната му поетична и нежна душа и той уловил своята безценна муза пише ли пише... А най-страшното е неизвестното. Кристо не знае дали обектът на чувствата му го мрази, презира или по-малко страшното – не иска да го помни. “Що значи любов и разлъка” се пита полупряко полукосвено младата страдаща душица. Объркана и злочеста и нещастна, тя не знае дори къде се намира и има сила само да подозира, че това е някаква “тъпа ирония”. В третият куплет, наред със засилващото се страдание, авторът си прилага самокритика. Той казва, че дори другите са разбрали, че проваля стихотворения! Ах, само как ги проваля, ако знае... И подвластен на своите художествени намерения авторът рисува своите неистови чувства към любимата – той иска тя да е щастлива и то много! Както всеки благороден човек би искал, несъмнено. И също така като един силен човек, авторът или лирическият, не се оставя просто така на случващото се, нито му стига само това да си публикува “намеренията”, ами по мъжки заявява, че мръщи се не се мръщи, той по мъжки си Я взима! Ако ли не пък, то тя при него се връща! Дано сега като вече Я има не престане да споделя своите намерения в стихове, защото българската антипоезия несъмнено би изгубила своя бард...