Порцеланово момиче

Дами и господа, бих искала да ви представя виртуозът на българската поезия, господарят на римите и стихотворната стъпка, моля посрещнете Граф (немонте)Кристо!

Порцеланово момиче

На един дъх,
тук за някакъв си миг.
В целувка неземна
се потомихме.
Емоционалния връх,
допир, толкова велик,
и докато гледам,
май с теб прекалихме.
Дали беше импулс,
дали беше твой тик,
или някакъв порив?
Дали душевна конвулсия,
или умисъл скрит,
отдавна очаквано действие.
Ти и аз,
в този мрак упорит,
до твоята врата - зрелище!
Как да те гледам?
Та ти си даже
от мен по-изненадана!
Усмивка последна,
преди разговор важен,
след тишината изстрадана.
Какво си си мислила,
като наведе се и получи,
което си цяла нощ чакала?
Дали и преди си го искала,
точно това да се случи,
или досега си протакала?
Какво ти стана, изведнъж,
порцеланово момиче,
изрисувано сякаш,
само с рационални емоции?
И при тази ти среща с мъж,
доста различен
от вътре някъде,
май душата ти ще изкочи...
И какво да правим, дай отговор,
след тази целувка внезапна,
след това развитие неочаквано?
Да се прибереш там, горе ли?
Засрамена от искра непохватна,
на пресметливо Купидонче някакво?


В тази си творба поетът-граф (не зная защо така го наричам, просто в съзнанието ми изникна точно тази благородническа титла) е преплел тънките нишки на умерената еротика с не толкова тънките нишки на реалността и ежедневието. Авторът е обрисувал с цветни нюанси една почти нереална картина-зрелище. В целия стих се улавя момента на изненадата, на неочакваното, което ни държи на нокти до последния ред. След “емоционалния връх и допир толкова велик” младият автор осъзнава, че “май” са прекалили. Читателят инстинктивно се запитва в какво са прекалили и самичък си отговаря скорострелно. Целувката. В мрака. Пред вратата. Нейната. Зрелище! Авторът рисува така, както умее само четката на Салвадор Дали. И сравнява внезапно избухналата целувка с някакъв....тик! Да, какво друго би могло да бъде? Импулс? Не. Порив? Едва ли? Тик трябва да е било. По-нататък напрежението се покачва. Предстои последната усмивка преди един сериозен, важен разговор, след изстраданата тишина! За какво ли страдат младите герои? Може би тишината им е естествено продължение на тика? Може би... Но по-важно е, че лирическият герой предполага, че тя:“Какво си си мислила,като наведе се и получи,което си цяла нощ чакала?”та той предполага, че тя навеждайки се е получила бленуваното от нея нещо. Добре, че се е навела в такъв случай, че иначе може би права ако беше, щеше да го е изпуснала. “Дали и преди си го искала,точно това да се случи,или досега си протакала?”И в тази творба откриваме противоречие. В собствените мисли на автора. Защото ако тя го е искала и преди не трябва ли да бъде съюзът И вместо Или? Някакси двете неща ми се струват свързани... Но нямаме време да разсъждаваме над това, тъй като с ужас откриваме, че на порцелановото момиче нещо му е станало! Ми то може ли да вярваш на порцелана, този студен, лишен от всякакви емоции материал за правене на момичета и чаши за чай? Какво очаквате вие, господин Поете? Явно вашето момиче не е изписано само с рационални емоции, както загатвате! Но както авторът сам твърди, той е “мъж по-различен” и неговото момиче вместо също да е такова, то се е уплашило дотолкова, че “от вътре някъде,май душата ти ще изкочи...” Гениално! Отново наченки на прикрита еротика и задачка за домашно на читателите да си представят откъде ли отвътре може да и изскочи душата... По-нататък авторът взима нещата в свои ръце, дотолкова, че почти карайки се на горкото порцеланово момиче и заповядва да му даде отговор какво да правят, защото очевидно той не знае. “Да се прибереш там, горе ли?Засрамена от искра непохватна,на пресметливо Купидонче някакво?”Авторът нескрито изразява своето нетърпение, дори се улавя лека неприязън, сякаш той усеща, че порцелановото му момиче ще се завърне там някъде горе, откъде е дошло. И това е финалът! Малко нечестен, ако питате мен. Като сериал, чиято серия свършва на най-интересното място и зрителят прекарва една неспокойна нощ в очакване на развитието. Това се случва и с читателите на стиха. Аз лично си представям следната картина – един вход, едно стълбище и една врата. Пред вратата те двамата, стоящи един срещу друг и мълчащи неловко. Може би в следващия стих ще разберем дали момичето ще се хвърли към стълбите, за да се покатери “някъде там горе” или ще се отдаде на своя внезапен тик и наистина ще получи това, което цяла нощ е чакала... Времето ще покаже...