Емоции

Емоции - Silviya_Markela

В сърцето ми трепери люляк,
листи се вълнуват, плуват...
Цветове разтваря лилия,
пъпки розите разпукват...

Душата ми прелита бездни,
пространствата се свиват, сливат...
Вселена е някак малка
-ще диря, ще открия нови светове...

Емоциите диво дирят процеп
да се изплъзнат, да се излеят...
От дълбините фоерверк изригва,
ражда се дъга стоцветна...

Диря кътче свое дивно,
вълшебен дом на светлината,
дар красив за сетивата,
порив див на добротата...


Според авторката, този стих е вдъхновен от филма Аватар. Това ми прозвуча малко като светотатство, просто защото филмът е един от много малкото истински стойностни филми за изминалите 2 години. Това е филм, изпълнен с красива визия, красива история и екологични послания. Всичко, което липсва в този стих. Интересно ми е как точно се е вдъхновила авторката, но може би всеки си има свои виждания. И тя е почувствала филма така, че моментално е погледнала навътре в своето сърце и го е оприличила на една богата флора, плуваща сред околосърдечните и течности. Флора, в която люляци трептят, листите им са силно развълнувани! и същевременно с това плуват, може би правейки кросове или бътърфлай-ове в сърцето и – джунгла, лилията си разтваря цветовете, пък розовите пъпки се разпукват. Душата и е толкова летлива, че прелита през бездните, в същото време пространствата обаче се свиват и свивайки се, се сливат. Страшна работа, казвам ви! Обаче за една такава летлива душа, Вселена никога не стига! Необходими са нови светове и тя ще дири и ще дири... В същия този миг, на иначе кротките и мирни емоции, нещо им е станало и те са подивяли. Интересно къде авторката визира емоциите си – в сърцето или в душата? Поне на мен ми е интересно да разбера.
“Емоциите диво дирят процеп
да се изплъзнат, да се излеят...”
Напрягам си неистово мозъка и търся скрития смисъл на думите, от които да си направя извода - щом ще се изливат, може би, аджеба, ще да идват от флората, където люляковите листа си плуваха, защото там установихме, че има силно наличие на плодородни течности, демек емоциите и изригват от дълбините на сърцето-флора като фойерверк и раждат стоцветна дъга или по-точно “дъга стоцветна”. Стихът (ако може да се нарече така) завършва с един куплет, който изобщо не ми звучи финален. То вярно, че има наличие на многоточие и все пак оставам с чувството, че просто на авторката и е писнало да реди безсмислиците си и е зарязала “рожбата” си просто така. Или съвсем се е изтощила в желанието си да нареди следните възхваляващи слова
“Диря кътче свое дивно,
вълшебен дом на светлината,
дар красив за сетивата,
порив див на добротата...
....че просто не е имала мозъчната енергия да продължи. И слава Богу, ако питате мен!