изгряващата луна

автор: mis_ahtopol

Морските сини вълни мокрят телата сплотени,
от любов не ме боли и няма сълзи солени.
В любовна прегръдка ни свари изгряващата луна
и тръпна в очакване да ме направиш жена.
Готова съм да бъда твоя. Знам,че ти си за мен.
Без теб не мога. Пуст без теб е всеки ден.
Пясъкът обгръща нежно вплетените ръце.
Целувай ме, мили, твое е моето сърце.


Ah, l'amourrr!
Толкова красота би имало в тази картина, стига авторката да се беше въздържала да я опише в стих.
Защото думите понякога се оказват излишни. Особено когато се използват неумело. "Език мой, враг мой..."
Нямам нищо против хората да изливат емоциите си в текст, само не мога да проумея защо държат да изтезават крехката си мисъл,
насилвайки я да реди странни рими. Всъщност "сплотени"-"солени" не е типичната рима-клише. Само дето думичката "сплотени" ми предизвиква други асоциации, различни от любовта.
Но може би авторката точно така е почувствала любовния акт - като сплотяване.
Сплотени, като в легендата за пръчките на хан Кубрат. Защото "Съединението прави силата!" Сплотени, като един отбор...
Именно за това, може би, лирическата не чувства болка и "няма сълзи солени".
В любовната сплотена прегръдка, под погледа на събуждащата се Луна тя чака своя любим да благоволи да я направи жена.
Вероятно след процеса на сплотяване е добила нужната увереност, че именно той е човекът за нея. Този, без който животът и губи смисъл.
И нима тази картина би била пълна без пясъкът, който нежно обгръща вплетените им ръце? Не. Не мисля така. За да е пълна романтиката, винаги трябва да има поне шепа пясък, в който да потънат ръцете им, докато "морските сини вълни мокрят телата сплотени".
Не знам защо, но на мене това ми навява мисъл за удавници... Но нима не всеки е един удавник, когато става дума за любов!?
Целувай я, мили. Нейното сърце е твое. Изцяло в твоите ръце. Знам, че под вълните или под обгръщащия ви пясък това е нелека задача, но ти я целувай, превърни я в жена, дори погледнато отстрани това да прилича на оказване на първа помощ 'дишане уста в уста'.
Какво ли не прави любовта...