Разочарована останах...

Разочарована останах...- illiqnaaa

Сломена мъча таз запалка
-търпението ми стопява,
в главата ми отеква клетва малка,
но огънче гадта не дава...

Идея свежа блъска във главата
-дръвце да метна в печката отсреща.
така ще стопля и краката,
за нищо във запалката се блещя!

Природата дарила ме е с ум доволно,
но подсъзнанието ми тъй болно
взира се в меда
и се сеща за една игра.

Във края на играта закачлива
цигарка в пепелника аз поставям,
и блея в точка мълчалива:
"Дали да продължа..?!?"
- аз тайно се улавям.

Телефона глас наддава.
"Спри, мълчи, ща хвърля през балкона!!
"Но к'во да праа... най-накрая се предавам,
а отсреща... Марадона...


Мили читатели, бих искала да ви запозная с новия жанр в антипоезията – хумористичния! Първо да благодаря на авторката, задето така искрено ме накара да се смея на стиха и! Хихи (извинете ме, не мога...) Та...за какво става въпрос тука – с цел да ощастливи своите читатели и дори не само тях, а цяло едно поколение, талантливата авторка ни е подготвила нещо като скеч, в който главно действащо лице е тя, поддържащи роли имат запалката, телефонният глас и...Марадона! В първия кадър на тази малка пиеска разкриваме сломената лирическа героиня, която упражнява тормоз над клетата запалчица, но “огънче гадта не дава...”. По тоя повод в главата и отеква клетва (предполагам), свързана с нещо за майката на запалката... Във второ действие на пиеската, лирическата е озарена от свежа идея, която я блъска в главата и изведнъж и просветва, че за да си стопли хем крачетата, би могла като нищо да метне едно дръвце в камината, вместо да се блещи сломено в малката гад. Слава на бога, в третото действие разбираме, че природата била е щедра (за някои от нас само, уви) и я е надарила доволно с ум. За да има равновесие в природата, обаче, подсъзнанието и е останало болно и тя взирайки се в меда...в меда???, се сеща за една игра! Не е описана за съжаление самата игра, но сме доволни, че поне краят и е закачлив и лирическата поставя (закачливо) цигарка в пепелниченцето. След това започва да блее (не знам дали закачливо) в мълчалива точка. Мълчалива точка?! Както и да е... И блеейки в мълчаливата точка, тя тайно (така че никой друг да не разбере) се улавя, че се пита дали да продължи! Да блее? Да си играе закачливо? Или да тормози малката запалка? Тогава се обажда нейният приятел телефона със своя собствен гласец. "Спри, мълчи, ща хвърля през балкона!!" И к’во да праи мацката – предава се! А отсреща...а отсрещааааа, не Стоичков, не Бекъм, а самият... Марадона! В целия си ръст и прелест (предполагам). Хахах...хумористичната антипоезия просто ме разбива отвсякъде :)