Празна малка усмивка

автор: Кристо

Тук моята фалшива усмивка,
задушливо, грижливо поставена
върху всяка твоя крива извивка,
неочаквана, даже неканена,
покорява ме и аз вече съм друг...
Неистински... лъжа най-вече теб,
че всичко, което обичам, е тук,
а всъщност душата ти не е наред...

Не ми казвай какво са те учили,
в училището за красиви думи -
ти си просто празна малка усмивка
и всичко останало ти е пренадуто...

Аз имам вина и сега го признавам,
че ценя в тебе само външния чар -
твоите гърди искам да притежавам
и на дупките ти да съм господар.
Но какво да направя, те питам -
когато ти нямаш друго да предложиш?
Върху теб само мога да скитам,
и дали те ранявам, не ме тревожи...

Не ми казвай, какво са те учили,
в училището за красиви думи -
ти си просто празна малка усмивка,
и всичко останало ти е пренадуто...

Не и в училището за красиви думи,
не и в университета на живота ни -
не в историята помежду ни,
не и в скърцанията на леглото ми...

Пълен с кръв,
изпраща знак,
вода, пот, стръв
едничък глад -
не страст,
не гнусота,
не лъжливия цвят,
не общия страх,
за самота
от целия свят -
върху тебе уморено,
по твоето тяло -
аз съм изцяло червено,
а ти си цялата в бяло!
И не точка,
не стрелка,
а цяла страна -
безпосочно
на картата
на любовта...

Подвластен на юлските жеги, нашият вечен романтик, чувствителен естет и виден еротоман - Кристо (The Господарят на дупките :), отново е тук, за да ни отведе във вълшебната страна на пое(ро)тичното изкуство и да си каже к’вото му тежи на душата.

Естествено, отново трябва да сме прецизно съсредоточени в мислите на автора, ако желаем да разберем какво е искал да ни каже той. В първия куплет, привидно, говори за някаква усмивка! Обаче, усмивката, такава, каквато я познавам аз, някак си не ми се връзва с описанието и, и затова ми хрумна, че може би поетът символизира нещо друго, навярно някакъв атрибут, навярно щото по форма малко му прилича на усмивка?! Примерно. Та така погледнато, вече си представям как тази “усмивка”, макар да е от фалшив материал, е положена върху кривите!, забележете, извивки. (Ей значи, да не си права извивка в днешно време, че неуважена ще си останеш!) Не знам от фалшивия материал ли (неестествените материи водят до запарване, всички знаят), от какво ли, но “усмивката” е задушлива, което според мен не е хубаво, но това е компенсирано с факта, че е грижливо поставена, а може би именно затова е извадена. Да се проветри. В следващите редове малко се обърквам: “покорява ме и аз вече съм друг...” излиза, че Кристо е покорен от собствената си “усмивка”? Значи първо сам си я вади и поставя само върху кривите извивки, което говори за умисъл, а после уж неочаквано бива покорен? Както и да е. Повече ме впечатли следния куплет:

“Аз имам вина и сега го признавам,
че ценя в тебе само външния чар -
твоите гърди искам да притежавам
и на дупките ти да съм господар.”

Ненаситният поет осъзнава, че го привлича само външния чар на любимата и с угризение признава този си малък недостатък. И все пак не може да се удържи и открито заявява, че желае да притежава гърдите и и на дупките и да е господар! Навярно тя не му е оставила друг избор и е виновна, че не може нищо, освен тези си чарове да му предложи, но пък и Кристо е малко лаком. Все пак, по мои скромни сметки, поне към 7 чара ще да са разпръснати нейде върху въпросното момиче и то без да броим гърдите!

“Върху теб само мога да скитам,
и дали те ранявам, не ме тревожи...”

(Кристо, предполагам, ако се стараеш да уцелваш дупките, няма как да я раниш, тъй че спокойно, наистина няма за какво да се тревожиш...)

По-натам, на поета нещо му става и той започва яростно и напевно да отрича.

Не на това, не на онова, не на трето...и къде ще му излезе края, питам се аз! Както и да е, всъщност, защото и без това не мога да проследя не(стройната) кристова мисъл и вече не се и опитвам. Но съм щастлива, като си представя следната мила картинка...

“аз съм изцяло червено,
а ти си цялата в бяло!”

Кристо! Абе вие да не сте... мартеничка?!